Свободното слово не процъфтява онлайн

През последните седмици се говори много за значението на свободата на словото – и по разбираеми причини: свободата да говориш без страх от наказание или цензура е подложена на изпитание по време на криза. Но в свят, в който голяма част от нашия разговор се провежда онлайн, може ли свободата на речта все още да работи както преди? Ами ако, гледайки на нея като на някаква самоцел, нейните защитници всъщност пропускат това, което я прави толкова ценна, се пита колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели.

Може би най-гласовитият защитник на свободата на словото в наши дни е Илон Мъск, който – въпреки че не винаги се придържа към нея в собствената си платформа Х (бивша Twitter) – нарича себе си „абсолютист относно свободата на речта“. Но неговото разбиране за важността ѝ е ограничено.

„Целият смисъл на свободата на словото е в това, че хората, които мразите, казват неща, които мразите“, каза Мъск по време на четвъртото му появяване в подкаста на Джо Роугън (специален епизод за Хелоуин). „Защото ако хората, които мразите, могат да казват неща, които мразите, то те не могат да ви спрат да казвате неща, които вие искате да кажете – което е много, много важно.“

Но според мен да можеш да кажеш безнаказано нещата, които искаш, всъщност не е „целият смисъл на свободата на речта“, посочва авторката. Целият смисъл на свободата на словото е да позволи на нас, хората, ограничени същества, които никога няма да могат напълно да схванат или да имат пълен достъп до истината, поне да се движим в нейната посока. Като дадем глас на безгласните и като позволим да бъдат излъчвани непопулярни и дори дълбоко обидни гледни точки, можем по някакъв начин да си проправим път към един вид споделено разбиране.

Но ние трябва да искаме да постигнем това споделено разбиране, за да бъде свободата на словото ефективна, в противен случай рискуваме да не се придвижим към истината, а все повече да се отдалечаваме от нея. Свободата на речта не е някаква пасивна структура, от която истината и доброто произтичат автоматично, а по-скоро вид енергия. И като всяка форма на енергия, тя трябва да бъде използвана правилно, за да бъде полезна. Мислете за нея като за пара – решаваща за захранването на първите влакове, които отвориха света за търговия и идеи, но вредна, когато ви изгаря лицето, след като свалите капака от чайника твърде бързо.

Без подходящата инфраструктура, прехваленият „пазар на идеи“ не ни помага да достигнем до истината и общия мироглед, а вместо това се превръща в усилвател на безсмислен шум. Сред тази какофония самият принцип на свободата на изразяване може да бъде експлоатиран – както направиха например адвокатите на Доналд Тръмп, когато го представиха като защита на разпространяваните от него фалшиви твърдения за изборна измама през 2020 г. Те твърдят, че обвинението срещу бившия президент на САЩ е „атака срещу свободата на словото и политическото застъпничество“.

Както написа наскоро бившият съдия от Върховния съд на Обединеното кралство Джонатан Сампшън, нашият подход към свободата на речта „все още до голяма степен се формира от нагласи, родени през Просвещението“. Но не можем просто да вземем аргументи от 18-ти век и да се надяваме, че могат да бъдат приложени по същия начин днес. Нашият разговор не се провежда в кафенетата - ако беше така, той можеше да ни позволи да видим човечността в другите и да разберем по-добре техните мирогледи.

Вместо това разговорът до голяма степен се случва в машината за скандали, наречена социални мрежи, където алгоритмите и стимулите са изградени по такъв начин, че да ни насърчават да се държим – и да третираме другите – като двуизмерни аватари, а не като истински човешки същества.

Друг гласовит защитник на свободата на словото е колумнистът и директор на Съюза за свобода на словото Тоби Йънг, с когото участвахме в събитие, обсъждащо темата наскоро, споделя Кели. Йънг се изказа в полза на „контра-речта“ – идеята, че правилният отговор на речта на омразата и дезинформацията е просто повече и по-добра реч.

Йънг цитира бившия съдия от Върховния съд на САЩ Луис Брендайс, който прави такива разсъждения относно съдебен случай през 1927 г. „За да изложим чрез дискусия лъжите и заблудите, да предотвратим злото чрез процеса на образование, лекарството, което трябва да се приложи, е повече говорене, а не принудително мълчание.“ Това лекарство може да е действало преди век, но един бегъл поглед към X показва, че в онлайн епохата неограничената реч не може автоматично да ни доведе до истината, прогреса и справедливостта.

Но макар че можем лесно да обвиняваме само Мъск за бъркотията, в която се намира неговата платформа, истината е, че мнозина са наричали Twitter „адски сайт“ много преди той да го поеме. Със или без него, мрежата нямаше как да се превърне в „дигитален градски площад“: това е оксиморон.

Ако наистина искаме свободата на речта да ни помогне да се доближим до истината, както би трябвало да бъде, ще трябва да намерим форуми, различни от ограничения 280-знаков формат, в които да обсъждаме нашите идеи. X на Мъск продължава да умира бавно и досадно. Може би трябва да сме благодарни за това, завършва авторката.