ЕС е готов за гигантски скок към ново разширяване

Клишето, че европейските страни се обединяват само пред лицето на неизбежна катастрофа се представя от често цитираното твърдение на Жан Моне, че „Европа ще бъде изкована по време на кризи и тя ще бъде сборът от решенията, приети за тези кризи“, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.

Но това клише опровергава доказаната способност на ЕС да преследва по-дълбоката интеграция като търсена, дългосрочна политическа цел. Да вземем създаването на единния пазар през 80-те години, приемането на еврото през 90-те и включването на бившия комунистически блок през 2000-те. Всички те свързаха по-тясно Европа – не като отчаяни отговори на остри кризи, а като продукти на амбициозни политически избори за обединяване на повече национален суверенитет. Постиженията изглеждат още по-забележителни, като се има предвид колко бързо бяха осъществени.

Тази история си струва да се има предвид, когато се оценява призивът, отправен от президента на Европейския съвет Шарл Мишел в реч наскоро, ЕС да се подготви за приемане на нови членове през 2030 г. Далеч от това да е празна фантазия, предложението всъщност е онзи вид ходове, които ЕС доказа, че умее да предприема от време на време.

Изявлението на Мишел само по себе си не прави приемането на нови членове по-вероятно. И това не е нещо ново - по-рано тази година външнополитически експерти предложиха цел за готовност до 2030 г. Мишел просто натиска врати, които вече са отворени поради политическа необходимост.

До края на тази година лидерите на ЕС трябва да решат дали да започнат официални преговори за членство с Украйна. Немислимо е те да откажат да го направят. Киев си пише домашното достатъчно добре, така че Европейската комисия да му даде положителна оценка при предстоящия официален преглед. А скъпоструващата контраофанзива на Украйна ще окаже политически натиск върху нейните съюзници в ЕС - или да възнаградят успеха ѝ с напредък по пътя към европейската интеграция, или да не увеличават проблемите ѝ, като я блокират. Сега също така се приема, че ако Украйна напредне, това трябва да направят и другите кандидат-членки, включително страните от Западните Балкани.

Така че въпросът не е дали преговорите ще започнат, нито дори как и кога ще приключат, а как ще трансформират самия ЕС. Вече се разпалват два дебата.

Първият е свързан със способността на ЕС да взема решения, ако той се разшири от 27 до към 35 държави. И Франция, и Германия подчертаха необходимостта от реформиране на процеса на вземане на решения, преди да се приемат нови членове. Понякога на това се гледа като на начин да се вкара разширяването в глух коловоз. Но бруталното завръщане на геополитическото мислене до челото на дневния ред в Европа означава, че разширяването все повече се възприема като неизбежно. Оттук и нарастващата интензивност на сериозното мислене за реформи.

Френско-германска работна група даде старта в началото на годината. През май външният министър на Германия беше домакин на нова „група приятели за гласуване с квалифицирано мнозинство“ във външната политика и тази за сигурност, за да се замени настоящите изисквания за единодушие. Дори страна, традиционно скептично настроена към интеграцията, като Дания, присъстваше като наблюдател - и нейният външен министър наруши предишното табу за по-широко приложение на мажоритарното гласуване в ЕС. Говори се за отдалечаване от единодушието и в други области, като данъчните въпроси например.

Против тези призиви за по-често гласуване с мнозинство е министър-председателят на Полша Матеуш Моравецки, който твърди, че многото решения, взети след пандемията и руската инвазия в Украйна, доказват, че единодушието не е пречка за решителността. Освен това много столици ще подкрепят разсъждението на Мишел, че единодушието е своеобразна политическа сила. Дори привържениците на мажоритарния вот признават, че са необходими предпазни механизми за зачитане на ключови национални интереси.

Вторият дебат е - неизбежно в многонационален съюз - за парите. Мишел каза публично това, което много столици вече признават: че следващият многогодишен бюджет на ЕС за периода 2028-2034 г. ще трябва да бъде изготвен за евентуално по-голямо брой членове. Това означава, че преговорите за бюджета, традиционно най-болезненият и изтощителен момент в политическия цикъл на блока, ще бъдат още по-трудни следващия път.

Ясно е, че ако Украйна или други кандидати се присъединят, преразпределението ще облагодетелства по-новите и по-бедни членове. Много настоящи нетни бенефициенти ще станат нетни вносители, тъй като днешните нетни платци няма да приемат просто увеличаване на плащанията им, за да се покрият нуждите на новодошлите. Но сегашните платци също така няма да могат да устоят на натиска за по-голям общ бюджет, особено като се има предвид необходимостта от повече инвестиции в общи европейски приоритети като нетни нулеви емисии, енергийна сигурност и отбрана.

Всяка седемгодишна бюджетна рамка води до безплодно говорене за повече средства в замяна на фундаментална реформа на начина, по който се изразходват. Това може да е моментът, когато политическите условия стават благоприятни за превръщането на подобни разговори в действия. Самата тежест на новите приоритети, съчетана с разширяването, може да бъде това, което преодолява съпротивата срещу реприоритизирането на старите разходи. И за първи път има модел – фондът за възстановяване след пандемията – за това как да се обвържат средствата на ЕС с политически договорени етапи и общи приоритети, вместо просто да се прехвърлят пари от богати към бедни страни.

Последните три години на криза създадоха по-сплотен ЕС, както прогнозира Моне. Но това реактивно единство може да е нищо в сравнение с съзнателния скок, който лидерите на ЕС са на път да предприемат през остатъка от десетилетието.