Франция живее в отрицание

Дълъг биографичен филм в две части за политик от средата на XX век би бил малко вероятен хит в повечето страни. Но очевидно не и ако политикът е Шарл дьо Гол, а страната - Франция. Филмите, базирани на биографията на генерала от 2018 г., написана от Джулиан Джаксън, завладяха въображението на французите. В първите дни след премиерата си те привлякоха едва 380 хил. зрители, но - също като самия Дьо Гол - набраха сила с времето. Днес вече са гледани от над 5,5 млн. души, пише Михир Шарма за Bloomberg.

В една Франция, изправена пред привидно необратим упадък, и в една Европа, която не успява да се освободи от зависимостта си от САЩ, заплашвана от Русия и изпреварвана в производството от Китай, неговото настояване за независимост звучи пророчески, а призивът му за национално величие носи катарзис. Но е възможно филмите да вълнуват французите и по друга причина: животът на стария генерал рязко контрастира с безотговорността, която днес измъчва френската политика. Левицата и десницата се движат към сблъсък с реалността, а центърът е зает със зрелищни вътрешни спорове.

Дьо Гол разбираше политиката като действие, а не просто като театър. Митът, че е възстановил величието на Франция единствено чрез силата на въображението, си остава мит. Той действаше в света такъв, какъвто беше. Важното беше да приемеш реалността и да вземеш решение. Днешната френска политическа система прави точно обратното: отлага необходимите промени, отрича очевидното и прехвърля риска на следващите. Президентът обвинява парламента, левицата сочи богатите, а десницата - мигрантите.

Това нежелание да се погледнат фактите в очите може да се окаже фатално. Държавният дълг на Франция е 118% от брутния вътрешен продукт (БВП) и вероятно ще надхвърли 120% през 2027 г. Без реформи плащанията по лихви ще се удвоят от 66 млрд. евро до 124 млрд. към края на десетилетието, а бюджетният дефицит ще премине 5,7%. Това е екзистенциална заплаха за истинското величие на Франция през XXI век: нейната образователна система, здравеопазване и социален модел.

Подобна опасност изисква поне външна проява на отговорност. Вместо това предполагаемите наследници на Дьо Гол сякаш се наслаждават на бягството от дълга си към истината и към трудните решения.

Жан-Люк Меланшон изглежда най-безгрижен от всички. Лидерът на крайнолявата партия „Непокорна Франция“ предлага страната просто да вземе 18% от държавния дълг, държан от Френската централна банка - около 600 млрд. евро - и да го „хвърли в огъня“.

Кое би трябвало да тревожи повече кредиторите на френската държава - че подобно предложение се прави напълно сериозно или че носители на Нобелова награда по икономика се чувстват длъжни да обясняват защо то е невъзможно?

Филип Агион, носител на Нобеловата награда за 2025 г., посочва очевидното: Френската централна банка е част от публичния сектор и приходите ѝ от държавни облигации се връщат обратно в държавната хазна. Освен това идеята на Меланшон би довела до катастрофална загуба на доверие във френските облигации. Друг нобелов лауреат, Жан Тирол, смята, че подобен ход би принудил Франция да напусне еврозоната, а според Агион именно това вероятно е истинската цел на Меланшон. Ако е така, тази фантазия би навредила най-много именно на хората, които той твърди, че защитава. Скокът на лихвените проценти би ударил най-силно най-уязвимите семейства.

Марин льо Пен също предлага собствена нереалистична визия. Тя иска да намали пенсионната възраст до 62 години, а може би дори до 60 - точно обратното на онова, което Франция трябва да направи, ако иска да остане платежоспособна. Тя твърди, че бюджетният дефицит може да бъде покрит чрез икономии от разходите за миграцията, закриване на „безполезни“ държавни агенции и намаляване на вноските към Европейския съюз (ЕС). Едва ли дори собствените ѝ избиратели вярват, че това е осъществимо. Пазарите на облигации със сигурност не вярват.

Центърът, който би трябвало да знае по-добре, също позволи на политическите амбиции да го тласнат към безотговорност. Именно традиционните партии трябва да се обединят и да излъчат убедителен кандидат за президентските избори догодина, така че избирателите да не бъдат принудени отново да избират между двама крайни кандидати на балотажа. Засега те не успяват.

Същото важи и за икономическите реформи. Испания прокара болезнени промени след кризата в еврозоната, включително като повиши пенсионната възраст до 67 години. Германската програма Agenda 2010 преобрази социалното подпомагане, пенсионната система и пазара на труда. Това бяха трудни, несъвършени, но честни опити да се защити социалният модел. Франция не може да посочи подобен пример.

Истинското предупреждение е Великобритания. Френските политици трябва да погледнат отвъд Ламанша и да видят колко бързо финансовите пазари могат да загубят търпение дори към сравнително богата и не особено задлъжняла държава. Щом повярват, че политическата класа е изоставила елементарната бюджетна дисциплина - за което британците могат да благодарят на бившия министър-председател Лиз Тръс - доверието се възстановява изключително трудно.

Икономическата сигурност на една нация не се постига чрез предизвикателството на Меланшон или Льо Пен. За да защитиш гражданите от сътресения, трябва да звучиш и да действаш отговорно. Френските политици многократно се провалят в този тест.

Може би част от вината се връща и към самия Шарл дьо Гол. Неговата легенда насърчава французите да търсят спасители, вместо да приемат това, което самите те трябва да направят: да се изправят пред реалността и да гласуват за разум и реформи.

Новото фискално споразумение закъснява с повече от десетилетие. И нито генерал, нито популистки трибун, нито краен радикал ще помогне на Франция да избегне разплатата, която вече е записана в нейните счетоводни баланси.