Америка и Европа са в една и съща потъваща лодка

Докато във Вашингтон спорят за дълговия таван, в Брюксел се взират в дълговата бездна. Но проблемът по същество е един и същ. Както в САЩ, така и в Европейския съюз (ЕС) публичните финанси са извън контрол, а политическите системи са твърде нефункционални, за да разрешат проблема. Америка и Европа са в една и съща потъваща лодка, пише Гидеон Рахман, колумнист на Financial Times в коментар за изданието.

Политиците, преговарящи за дълговете в САЩ и ЕС, до такава степен са се вглъбили в регионалните проблеми, че изненадващо малко хора правят връзка между двете кризи. И все пак връзките, трансформиращи всичко това в една обща криза за Запада, би трябвало да са очевидни.

И от двете страни на Атлантическия океан вече е ясно, че до голяма степен икономическият растеж преди кризата е бил плод на неустойчив и опасен кредитен бум. В САЩ в ядрото на кризата се оказаха притежателите на ипотечни кредити. В Европа това бяха цели страни, като Гърция и Италия, които се бяха възползвали от ниските лихвени проценти, за да трупат кредити до нива, които не могат да бъдат управлявани.

Финансовият срив от 2008 г., както и всичко което последва, се оказа тежък удар за правителствените финанси по цял свят. Публичните дългове достигнаха рекордни нива.

Същевременно, както в Европа, така и в САЩ, шокът беше засилен от демографския натиск върху бюджетите, вследствие от пенсионирането на „бейби бум“ поколението (хората, родени в годините след края на Втората световна война).

Не на последно място и от двете страни на Атлантическия океан икономическата криза поляризира политиците – нещо което усложнява неимоверно намирането на рационално решение на дълговите проблеми. Все по-силна подкрепа получават популистки движения като Чаеното парти в САЩ (движение описващо се като консервативно и либертарианско, към което се причисляват републикански политици като Сара Пейлин и Рон Пол), Холандската партия на свободата или Партията на истинските финландци (крайно десни политически формирования).

Идеята, че Европа и САЩ преживяват двете страни на една и съща криза се оказа трудна за асимилиране, тъй като от години политическият елит от двете страни на Атлантика се надпреварва да подчертава разликите в политическите модели на САЩ и Европа.

Съществува стар спор между привържениците на американския стил, характеризиращ се с „гъвкав пазар на труда“ и тези, подкрепящи социалния модел на Европа. Някои европейски политици мечтаят Брюксел да подражава на Вашингтон и да се превърне в столица на истински федерален съюз. Не липсват и тези, според които идеята за Съединени европейски щати е немислима. Това, което и двата лагера обаче споделят, е убеждението, че "икономически, политически и стратегически САЩ и Европа са различни планети – Марс и Венера“, както ги описва американският професор по икономика Робърт Каган.

Идеята, че Европа е различна, все още се използва като отправна точка в щатския политически дебат. Обвинението, че Барак Обама привнася в САЩ „социализъм от европейски тип“ се използва от опозицията в опит президентът да бъде обрисуван като неамерикански. Други наистина гледат на Европа като на еталон, където някои проблеми са решени по-добре и дават за пример здравното осигуряване.

И все пак общите дилеми, пред които са изправени двата региона, са по-ясно доловими от различията – растящи дългове, слаба икономика, все по-скъпо и трудно за реформиране пенсионно и здравно осигуряване, страх от бъдещето и политическата безизходица.

Усилията, които полагат САЩ за контролиране на цената за социалното осигуряване и здравните грижи, са нещо добре познато на европейските лидери, които искат да ограничат пенсионните разходи и разходите за здравно осигуряване.

В Европа преобладаваше мнението, че на американските политици им е много по-лесно защото  работят в условията на истинска федерална демокрация. Някои анализатори наистина все още вярват, че единственият път към стабилизиране на еврото в дългосрочен план е преминаването към „фискален федерализъм“, взаимстван от САЩ.

Въпреки това, за момента политиците във Вашингтон изглеждат дори още по-нефункционални от колегите си в Брюксел. Явната неспособност за водене на сериозен дебат за дълга и бюджетните разходи (да не говорим за истинско решение на проблема) прави идеята щатската политическа система да стане модел за Европа просто смешна.

Разбира се съществуват и явни разлики. Доларът се радва на историческата си репутация за стабилност, докато еврото съществува от малко повече от десетилетие. Политическото разделение, парализиращо европейската система, е плод на разногласията между отделни страни, докато в САЩ не съществува паралел на дълбокото противопоставяне между гърци и германци. В Европа идеята, че повишаването на данъците може да е част от решението за справяне с неустойчивите дългови нива, е съвсем ортодоксална. В САЩ обаче опозицията на републиканците срещу каквото и да е увеличение на данъците, е същността на самия дебат.

Парализирани от собствените си проблеми и различия американците и европейците все още не могат да осъзнаят връзките между двете кризи близнаци. Стандартна практика на китайските политици в последно време е да настояват западните правителства да не поучават Китай на фона на своите собствени политически и икономически проблеми.

Китайските анализатори виждат проблемите на Европа и САЩ с яснотата на външния наблюдател. Въпреки това гордостта и увереността им може да им попречат да осъзнаят, че възходът на Китай, Индия и останалите развиващи се страни зависи от просперитета на Запада.

Ако положението в Европа и САЩ се влоши още повече, ще нарасне и изкушението за използване на по-радикални лекарства. Тези лекарства може да включват протекционизъм и капиталов контрол. Ако процесът на глобализация се обърне, Китай може да се окаже изправен пред своя собствена икономическа и политическа криза.