Кой реално определя паричната политика в САЩ?

Последното изявление на Комисията за открития пазар към Федералния резерв (FOMC) даде допълнителна представа за това кой провежда паричната политика в САЩ. Не е този, който си мислите, пише Джоузеф Стърнбърг за Wall Street Journal.  

Веднага след пресконференцията на председателя на Фед Джером Пауъл икономически коментатори и трейдъри окупираха телевизиите, новинарските уебсайтове и аналитичните имейл бележки до клиентите на инвестиционни банки. Тези хора разтълкуваха, в реално време и пред очите ни, какво мислят, че има предвид Пауъл. Тяхното решение, отразено чрез промените в цените на активите и доходността на облигациите, след това се превърна във фактическа монетарна политика на FOMC. Опашката и кучето си махнаха едновременно.

Това се случва, защото централните банки навсякъде започнаха да разчитат на „бъдещи насоки“ - комуникация с инвеститорите относно вероятния бъдещ път на паричната политика - като един от основните им инструменти. Освен откъслечни опити през 70-те и 80-те години, Фед започна сериозно да експериментира с бъдещите насоки в началото на 2000-те.

Под председателството на Алън Грийнспан Фед усети, че инвеститорите са реагирали прекомерно на увеличаването на основната лихва през 1994 г., след което доходността по 10-годишните американски ДЦК се повиши с близо 2 процентни пункта за пет месеца. Преди покачване на лихвените проценти през 2004 г., Фед експериментира с нова политика - просто казвайки на инвеститорите какво смята, че трябва да направят, като ги информира какво може да направи централната банка в бъдеще.

Тази обосновка си струва да се анализира, защото е толкова неподходяща. Финансовите пазари съществуват, за да смилат несигурността. Настояването на регулаторите за предпазване на инвеститорите от несигурност относно хода на политиката, или нещо друго, лиши пазарите от тяхната същност в преследване на опитите на Фед да управлява по-дългосрочните лихвени проценти. Тези лихвени проценти трябва да бъдат изключителен прерогатив на пазара, като сигнал за очакванията на инвеститорите за бъдещето на икономиката.

Бъдещите насоки на Фед само ставаха по-важни през годините след финансовата паника през 2008 г., защото те се превърнаха в изричен инструмент от арсенала от политики на Фед, заедно с почти нулевата краткосрочна лихва и покупките на активи. Това е вербален контрол над кривата на доходност, подтиквайки инвеститорите да генерират предпочитаните от Фед ниски дългосрочни лихвени проценти. Централната банка може да се опита да наложи волята си във всички точки по кривата на доходността, като претендира, че „пазарът“ я определя.

Което ни връща към последното изявление на FOMC. Това, което всъщност причини колебанията в доходността на облигациите и потъването на фондовите пазари, беше... нищо. Нямаше промяна в краткосрочните лихвени проценти, освен скромно увеличение на лихвата, която Фед плаща по свръхрезервите на банките. Нямаше промяна в месечните покупки от Фед на ДЦК за 80 млрд. долара и на ипотечни книжа за 40 млрд.