По-високата минимална заплата във Великобритания не вдигна производителността

Преди шест години Великобритания започна експеримент, наречен от някои икономисти „смел“, a от други - „безразсъден“. Джордж Озбърн, тогава финансов министър на консерваторите, обяви, че минималната заплата за лица над 25 години ще се увеличи рязко, за да достигне 60 процента от средното почасово заплащане до 2020 г. Решението му беше свързано с неговата решимост да намали разходите за социални грижи. Но той също така твърдеше, че интервенцията ще засили устойчиво слабата производителност на икономиката, пише Сара О‘Конър за Financial Times.

Идеята е, че ако работодателите вече не могат да разчитат на евтина работна ръка, те ще трябва да инвестират повече в капитал или да увеличат производителността на работната сила чрез по-добра технология или обучение. Това има известна емпирична подкрепа. Едно изследване установи, че минималната работна заплата в Германия е увеличила производителността след въвеждането си през 2015 г., макар и да изтласка някои по-малки компании от бизнеса.

Но британският експеримент не следва този сценарий. Преглед на Комисията за ниско заплащане (LPC) наскоро заключи, че политиката „не е подобрила производителността“. Индустриите и регионите с по-висок дял на работниците с минимална заплата не са отбелязали по-бърз растеж на производителността след въвеждането на политиката през 2016 г.

Защо не се получи? Проучвания сред работодателите показват, че те първоначално са имали желание да увеличат производителността, но ентусиазмът им е избледнял с времето. Повече са решили просто да приемат по-ниски печалби или да искат по-високи цени. По-специално по-малките компании са имали трудност да намерят пари за инвестиции. В проучвания на Федерацията на малкия бизнес третият най-често срещан отговор на повишаването на минималната заплата всъщност е бил намаляване или отмяна на инвестициите като начин за справяне с по-високите разходи. Според прегледа на LPC някои компании, които са инвестирали, са установили, че използваната от тях технология е негъвкава или не се харесва на клиентите.

Когато изготвя доклад за въвеждането на по-висока минимална заплата през 2016 г., О‘Конър е поразена от това колко работодатели казаха, че ще накарат персонала да работи по-усилено, отколкото по-умно. Един собственик на хотел, например, казва, че ще накара чистачките да обработват повече стаи на час. Проучване на работодателите през 2019 г. показа следното: 25% от респондентите са помолили служителите да изпълняват повече задачи (най-популярният отговор, свързан с производителността) в сравнение с 11%, които са имали автоматизирани задачи.

Но това е лошата версия на ръста в производителността. Тя може да работи известно време, преди хората да прегорят професионално или да доставят продукт и услуга с по-лошо качество. Нископлатената работа в Обединеното кралство вече е по-стресираща, отколкото преди. Делът на служителите, които съобщават, че работата им е „винаги“ или „често“ стресираща, нарасна от 30% през 1989 г. на 38% през 2015 г., според аналитичния център Resolution Foundation. Но за хората на работа, свързана с шофиране или грижи, делът се е увеличил от 18 на 41 процента.

По-високото заплащане на дъното също така сви стълбата на заплатите в някои компании. Работодатели, интервюирани от Chartered Institute of Personnel and Development, са казали, че по-малката разлика в заплащането между началното ниво и супервайзърските позиции прави по-трудно да се убедят работниците да поемат повече обучение и отговорност. „Това, което ни съобщават хората е следното: Поемам цялата тази допълнителна отговорност, а този човек, който току-що се присъедини към нас на по-нискоквалифицирана позиция, е с почти същото заплащане като мен. Защо да си правя труда?“, обяснява един изпълнителен директор в развлекателна компания с 3400 служители.

Нищо от това не означава, че политиката за минималната заплата на Озбърн е била провал. Той успешно повиши заплащането на хората в дъното на трудовия пазар, без да причини висока безработица – подвиг, който някои икономисти се съмняваха, че е възможен. Неравенството в заплащането сред работниците от долната половина спадна с повече между 2015 и 2019 г., отколкото през предходните 17 години.

Минималните заплати могат да дадат повече пари в ръцете на работниците, които се нуждаят от тях и ще ги похарчат. Те могат да помогнат за адресиране на опасенията относно справедливостта и неравенството. Но тези неоспорими постижения не са без цена. И не е гарантирано, че ще трансформират растежа на производителността на дадена страна, поне не когато други тенденции и политики дърпат в обратна посока. Разходите за образование на възрастни в Англия, например, намаляха с 49 процента между 2009 и 2019 г.

За да бъде Великобритания икономика с „високо заплащане и висока производителност“, ще й трябва нещо повече от висока минимална заплата.