Английският джентълмен не трябва да се колебае за Brexit

Британското правителство трябва да получи одобрението на парламента, за да започне процеса по излизане на страната от Европейския съюз, реши на 3 ноември 2016 британски съд. Правителството заяви, че ще обжалва пред Върховния съд, който трябва да се произнесе между 5 и 8 декември 2016. С ръка върху дръжката на вратата от почти половин година, английският джентълмен още е в „общия европейски дом“. Ако остане, това може би ще е разумно от политическа гледна точка, но ще е категорично неприемливо от идеологическа. Поне за защитниците на индивидуалната свобода и ограничената държава.

Ако се състои,

Brexit-ът ще бъде първият изход от Европейския съюз, в който има само вход. Шестдесет години никоя негова членка, вкл. трудно присъединилата се Великобритания, нямаше проблем с липсата на изход. Основните ценности: свобода, толерантност, братство, от които произтичат всички останали – равенство, солидарност, благотворителност, и т.н, които бяха вградени в основата на Европейския съюз, следваха класическия либерален възглед за Европа.

Възглед, роден от Славната революция в Англия, обоснован и оправдан от „Втория трактат за управлението“ на Джон Лок, и вграден в духа на Просвещението от 17 и 18 век, чието съвременно проявление е Европейският съюз. Съюзът на 28-те бе плод на класическия либерален възглед, който разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Със създаването на ЕС суверенните европейски държави защитиха правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници. Римският договор от 1957 г. възстанови права, които са били основни за Европа по време на класическия либерален период през ХІХ век, но които след това бяха потиснати в епохата на национализъм и социализъм. Той сложи край на социалистическата епоха, довела до конфликти между европейските народи, чиято кулминация бяха двете световни войни, и може само да бъде приветстван. 

Европейската икономическа общност (ЕИО) – първообразът на ЕС, бе създадена през 1957 г., за да позволи свободната конкуренция без бариери между държавите. ЕИО, а от 70-те години – и Европейската общност, в общи линии се развиваха в унисон с класическата либерална визия на основателите си. През 1992 г. обаче, с договора от Маастрихт,

либералният модел за развитие на ЕС бе заменен със социалистически.

Европейската общност се превърна в Европейски съюз, който методично се отдалечаваше от либералните ценности. Това заплашва засега единството, а в перспектива може би и съществуването му. И това не е непременно нещо лошо.

Фактът, че Великобритания не е сред първите шест страни-основателки на ЕИО – най-либералната форма на обединена Европа, изглежда странен. Но само за тези, които не познават многовековната английска борба за индивидуална свобода и не са изпитвали гордостта да си поданик на Великобритания – империя, над която слънцето не залязва.

Именно инстинктът за свобода и императивът за пълен национален суверенитет, вродени на всеки англичанин, „забавя“ членството на Великобритания в ЕИО с цели 16 години, чак до 1973 г. Лицемерието на част от основателите на ЕИО хвърля допълнително масло в огъня.

На 30 април 1952 г. Жан Моне, първи председател на Върховния орган на Европейското обединение за въглища и стомана (предшественик на ЕИО), произнася в ООН следните паметни думи: „Европейците трябва да бъдат поведени към супердържава, без да съзнават какво точно се случва с тях“. Да не говорим за другите ясни знаци, че интеграцията в съюза излиза извън рамките на икономиката. Най-важният от тези знаци е преименуването й в края на 60-те години на Европейска общност. Затова и първият референдум за оставане на Великобритания в общността се провежда през 1975 г. – едва две години след присъединяването ѝ.