Елиф Шафак: Турция иска да е по-малко европейска, не повече

Докато пътувам в такси в Лондон, майка ми се обажда от Анкара, пише турската писателка Елиф Шафак за Financial Times. „Вярно ли е, че Дейвид Камерън е казал, че няма да ни пуснат в Европейския съюз (ЕС) преди 3000 г.?“, пита тя с тревога. Опитвам се да я успокоя. След като затварям телефона, шофьорът ме пита на какъв език съм говорила. Когато научава, че е турски, изражението му се променя. „Вярно ли е, че 12 млн. ваши хора ще дойдат във Великобритания? Здравеопазването ни няма да оцелее“.

Уверявам го, пише Шафак, че няма от какво да се страхува. Турците няма да наводнят Великобритания. Той се успокоява и ми казва, че веднъж е бил на почивка в Анталия. Храната била вкусна, а хората приятни. „Но Турция не е и никога няма да бъде част от Европа“.

Родината ми е във водещите британски заглавия през последните седмици, след като кампанията по Brexit би тревога за „непосредствената опасност“ Турция да бъде приета в ЕС. Таблоидите са пълни със зловещи предсказания за турски престъпници, пристигащи в Обединеното кралство, за препълнени затвори и за криза в здравеопазването.

Този европейски наратив разчита на страховете и стереотипите, създадени преди векове. Имам италиански приятели, пише Шафак, чиито баби все още използват фразата „Mamma li turchi!” (Майко, турците идват!). Но страхът е лош учител, както ни показва историята.

Безвизовите пътувания в ЕС за турските граждани зависят от това дали Турция ще изпълни 72 отделни критерия, включително напредък по правата на човека и свободата на медиите. Засега обаче Анкара не показва признаци за коригиране на слабото си представяне по отношение на свободата на словото и плурализма. Президентът Режеп Тайип Ердоган ясно заяви, че няма да промени антитерористичните закони.

Защо тогава е цялата тази олелия около членството на Турция в ЕС, сякаш това ще се случи всеки момент? Това не е първият път, когато съмнителната турска заплаха за Европа се разглежда от политическите кръгове. През 2007 г. френският президент Никола Саркози каза: „Не мисля, че Турция има място в Европа“. Междувременно правителството на Партията за справедливост и развитие (ПСР) в Турция очевидно не успяваше да изпълни необходимите критерии за членство. Резултатът е, че отношенията между ЕС и Турция изпаднаха в застой.

Оттогава насам турската демокрация пое по низходяща спирала. Днес страната се спуска надолу в много отношения: свободата на словото, правата на жените, кюрдския мирен процес, върховенството на закона – всичко това е под заплаха, пише Шафак.

Либералната демокрация като идеал се поставя под въпрос в Турция както никога преди. Изолационистите казват на турския народ, че „Европейският модел“ се е сринал и че страната трябва да намери друг модел, който по-добре да подхожда на националния ѝ характер. Изявленията на европейски политици, които могат да бъдат възприети като „антитурски“, отиват директно в ръцете на хардлайнерите. Преди вота в германския парламент за това дали да признае клането на арменци от страна на османските турци през 1915 г. за геноцид например, Ердоган предупреди, че това ще навреди на „всички дипломатически, икономически, търговски, политически, военни и натовски отношения“ (декларацията все пак бе приета на 2 юни).

Това, което британските евроскептици не разбират, е, че Турция вече не е страната отпреди повече от десетилетие, която нямаше търпение да се присъедини към ЕС. През май Ердоган заяви пред съюза: „Ние ще поемем по нашия път, а вие – по вашия“.

Турската външна политика днес се води от неоосмански фантазии и е в плен на конспиративните теории. Всеки, който посмее да говори или пише критично, се смята за пионка на западни империалистични сили. Главният редактор на ежедневника Cumhuriyet – Чан Дундар, помоли германския канцлер Ангела Меркел да се срещне с членове на опозицията, освен с Ердоган, при следващото си посещение в Турция. Но когато Меркел позволява на германски комици да бъдат съдени за обида срещу турския президент, тя изпраща послание, че демократите в Турция са съвсем сами.

Ясно е тогава, че Анкара бързо се отдалечава от ЕС. Междувременно европейските лидери, заради нуждата си да се справят със сирийската бежанска криза, си мълчат за вътрешните ограничителни мерки в Турция.

Тук е дилемата, която поддръжниците на кампанията в подкрепа на Brexit не виждат. Изтласкването на Турция далеч от Европа е лесно – то вече се случва. Но всичко, което това ще постигне, е да заздрави антидемократичните сили там. Ако Европа изпрати послание, че вратите ѝ са затворени веднъж завинаги, турските демократи ще са тези, които ще пострадат.

Докато ние във Великобритания обсъждаме хипотетичните последствия от хипотетично членство на Турция в ЕС, режимът е зает с прерязване на връзките си с Европа и основните европейски ценности. Въпросът за демократите в Европа и Турция е как да излезем от тази бъркотия, коментира писателката.