Как един архитект от времето на Студената война проби желязната завеса?

Възможно е именно това чувство на оптимизъм – и социалните роли на сградите – да осигурява дълготрайността им. Правителствените сгради на Кайзер и големите, безлични хотели запазват малка обществена привързаност след обединението, но неговите места за забавление остават годни за употреба и все още будят положителни спомени сред местните жители.

По време на прехода на Берлин през 90-те години на миналия век – когато много от сградите на града са неизползвани, недостатъчно използвани или заети – тези места остават отворени като кина или, в случая с „Кафе Москва“, намират втори живот като алтернативен нощен клуб.

Освен създаването на тези проекти, по-късната кариера на Кайзер се фокусира и върху задната част на източногерманската строителна индустрия. Създавайки шаблони, предназначени да рационализират масовото жилищно строителство чрез стандартизирани проекти и сглобяеми конструкции, той играе консултативна роля в заселването на Източна Германия от 60-те години на миналия век нататък с метода plattenbau, известни още като панелени блокове. Тези масово произвеждани (и не толкова харесвани) сгради, сглобени от готови бетонни плочи, все още се срещат във всеки ъгъл на Източна Германия. Тази техника е толкова дълбоко вкоренена, че оцелява дори когато ентусиазмът на източногерманците към модернистичната архитектура изчезва.

Тъй като държавата със закъснение започва да реставрира порутените предвоенни сгради в навечерието на честванията на 750-годишнината на Берлин през 1987 г. - с цел да насърчи по-силно чувство за специфично източногерманско наследство - официалният ѝ дизайн за нови сгради също се измества към малко по-игрив, исторически повлиян постмодерен стил. Но докато историческите детайли, типични за постмодернизма, като еркерни прозорци и фронтони, започват да се появяват по новите сгради, това се случва по постройки, които все още са частично сглобяеми от бетон - и често все още с участието на Кайзер като строителен съветник.

Кабаретният театър „Фридрихщат Палас“ в Източен Берлин от 1984 г. смесва фасада от бетонни плочи с вдъхновени от Ар нуво витражи и неонови тръби. Със стил, който може да се опише само като „Политбюрото отива във Вегас“, сградата показва манията на държавата към панелните конструкции.

Що се отнася до самия Кайзер, той остава неясна фигура дори в собствената си изложба. Със сигурност разнообразието и жизнерадостността на неговите творби подсказват лично разбиране за театралността. След тежко заболяване към края на войната, Кайзер се записва в музикално училище, за да учи за певец; той се изявява като оперен тенор до края на 40-те години на миналия век. Един интригуващ остатък в изложбата е парче от ослепителната пайетова завеса, която той поръчва за „Интернационала“.

Кайзер, който надживява ГДР, само за да загине в автомобилна катастрофа през 1991 г., изглежда трудно да се определи точно кой е. Работейки без видими пречки под управлението на нацисти, комунисти и капиталисти, той сякаш е толкова зает със създаването на етажни планове и шаблони, колкото и с отпечатването на индивидуалността си върху отделните сгради. Само това е показателно: макар че сме склонни да свързваме сградите с идеологиите, под чието ръководство са създадени, работата на Кайзер показва колко много творческо припокриване всъщност има между държавите и системите – а понякога и между самите творци – в Европа от края на XX век.