Постамериканският Близък изток

Май беше активен месец за арабските дипломати. 12 години, след като Арабската лига прекрати членството на Сирия, сирийският президент Башар Асад бе приветстван отново в организацията. Докато продължителната война в Йемен показва признаци на отслабване, Иран и Саудитска Арабия изглежда вървят по пътя към помирение. В същото време Египет посредничи за спиране на огъня между Израел и „Ислямски джихад“, а Саудитска Арабия се превърна в ключов играч в усилията да сложи край на гражданската война в Судан.

Забележителното при тези последни развития е почти пълната липса на Запада, пише Марк Ленърд, директор на European Council on Foreign Relations (ECFR). Макар че намесата на Запада в Близкия изток варира през годините, САЩ и европейските им съюзници водеха повечето дипломатически пробиви в региона от края на Студената война, включително мира между Израел и Йордания, нормализирането на отношенията между Израел и Персийския залив и ядрената сделка с Иран от 2015 г.

Ангажираността на Запада включваше още инвазията в Ирак през 2003 г., военната намеса в Либия през 2011 г., подкрепата за бунтовниците срещу Асад в Сирия и изтласкването на „Ислямска държава“ от базата ѝ в Сирия и Ирак. САЩ освен това подкрепиха военновъздушната кампания на Саудитска Арабия в Йемен. Но всичко, което остава от тези усилия, са 2500 американски войници в Ирак и 900 в Сирия.

Оттеглянето на Америка от Близкия изток е част от пресметната стратегия за изместване на фокуса ѝ към ескалиращото съперничество с Китай. Както бивш представител на САЩ казва, това не е просто завръщане към позицията на САЩ отпреди 11 септември, а по-скоро стремеж да се върнат към подхода от преди 90-те години спрямо региона, който обединяваше минимално военно присъствие с разчитане на местните съюзници, за да се поддържа мирът. Президентът Джо Байдън се гордее със способността на администрацията си да устои на близкоизточния хаос, който бе впримчил непосредствените му предшественици – Барак Обама и Доналд Тръмп, докато се опитваха да се насочат към Азия.

Има два начина да се разбере новата реалност в Близкия изток. Първата е да се оплакваме за пропастта между стремежите на Запада и условията на място. Макар че САЩ и Европейският съюз все още устно подкрепят решението за две държави, израелците и палестинците се отдръпнаха от него. Докато еврейското мнозинство в Израел става все по-националистическо и свръхортодоксално, повечето палестинци започнаха да предпочитат въоръжената съпротива пред склеротичната Палестинска автономия на президента Махмуд Абас.

В същото време, докато Западът продължава да изтъква значението на дипломацията в справянето с бързо развиващата се ядрена програма на Иран, няма много действия на този фронт. Американската и европейската пасивност може да бъде отдадена на бруталните репресии на Иран срещу огромните обществени протести, които избухнаха срещу страната през септември, както и на военната му подкрепа за Русия във войната в Украйна.

Ядрената програма на Иран обаче се превръща в бомба със закъснител. По-рано тази година Международната агенция за атомна енергия откри уранови частици в Иран, обогатени до оръжейно ниво от 83,7%. Времето на пробив за Иран – времето, което се нуждае да произведе достатъчно делящ се материал за едно ядрено оръжие – е намаляло от 12 месеца, която ядрената сделка бе сключена, до около 12 дни.

Други страни побързаха да запълнят вакуума, създаден от оттеглянето на Запада от региона. Когато кратка размяна на ракетни удари между Израел и „Ислямски джихад“ в Газа заплаши да ескалира до по-голям конфликт, Египет пое посредническите усилия, които в крайна сметка сложиха край на въоръжените действия. По подобен начин турските специални части, а не американски удар с дрон, бяха тези, които убиха лидер на „Ислямска държава“ Абу Хусейн ал-Курейши в края на април.

Макар че мнозина на Запад може да се отчаят от тези отрезвяващи развития, има друг начин да разберем възникващия постамерикански ред. Въпреки първоначалните опасения, че оттеглянето на САЩ ще потопи региона в хаос и безредие, мнозина в Близкия изток сега смятат самата намеса на Запада за дестабилизираща, аргументирайки се включително с бързото напускане на Запада от Афганистан. Новият ред, воден от регионални актьори и външни сили като Русия и Китай, може да не съответства на западните предпочитания, дължащ ролята си на автократични режими. Въпреки това той представлява отделна форма на ред.

Макар че Западът може да се е надявал на различен резултат, не може да се отрече, че насилието в Близкия изток стана по-малко, както се вижда в деескалирането на конфликта в Йемен, разведряването между Саудитска Арабия и Иран (с посредничеството на Китай) и съзряването на саудитския престолонаследник принц Мохамед бин Салман. По същия начин завишеното чувство на отговорност сред регионалните лидери да решат кризи като започващата гражданска война в Судан е положително развитие.

Възникващият ред със сигурност може да бъде описан като авторитарен ред, а предизвикателствата пред страните от Близкия изток остават значително. Но регионът в момента е фокусиран върху икономическата интеграция и развитие, а западните политици явно са фокусирани върху други проблеми.

Разбира се, Близкият изток може просто да изживява междуцарствие между епохи на насилие. Но е по-вероятно да сме свидетели на визия към многополюсно бъдеще. Както казва китайски наблюдател на Близкия изток, страната му е започнала да възприема региона като „лаборатория за постамерикански свят“. Докато САЩ продължават да се отдръпват, регионалните играчи се налагат и държави като Индия, Турция, Русия и Китай – да печелят влияние.

В многополюсен свят, както отбелязват Джулиан Барнс-Дейси и Хю Ловат (представители на ECFR, проучващи Близкия изток – бел. ред.), Западът трябва или да инвестира значителни ресурси в оформянето на световните дела, или да се научи да се адаптира към приоритетите на останалите. Последната опция може невинаги да доведе до резултатите, които Западът желае, но това не е непременно нещо ужасно.