Синергията между САЩ и ЕС може да е решаваща за света

В един свят на трагични новини има един неизказан лъч светлина: САЩ и Европейският съюз (ЕС) са готови да се споразумеят за нов пакт за стомана и алуминий в унисон с целите за устойчивост. Тази оформяща се сделка не само ще избегне потенциален разрив в трансатлантическия съюз, но също така предполага нов „мегабрюкселски ефект“, който може да бъде много полезен за климата, санкциите, технологиите и други въпроси, пише за Financial Times Питър Орсзаг, главен изпълнителен директор на консултантската компания Lazard.

Новото споразумение ще координира митата на ЕС и САЩ върху китайските стомана и алуминий и ще работи за по-широк общ подход на данъчно облагане върху вноса на стомана и алуминий с високи въглеродни емисии. Това може да изглежда като незначителна бюрократична новина, но залогът е висок. Производството на стомана и алуминий е отговорно за приблизително една седма от глобалните въглеродни емисии. И при липса на споразумение между САЩ и ЕС, самоналоженият краен срок до края на октомври щеше да въведе отново митата от времето на Тръмп върху европейския внос. Тогава Европа щеше да отвърне със същото.

Подобна свада би разпалила неотдавнашните икономически дразнители - а именно зелените субсидии като част от Закона за намаляване на инфлацията (IRA) в САЩ, в най-важния алианс в света. Добавете към това потенциално спорното прилагане на европейския граничен механизъм за въглеродните емисии – тарифна схема, която, ако не бъде съгласувана с Вашингтон, може да доведе до европейски мита върху множество американски продукти – и алиансът рискуваше да позволи дребни разногласия да осуетят постигането на по-широки цели.

Вместо това зараждащият се клуб за стомана и алуминий предоставя важен план за по-голямо сътрудничество между САЩ и ЕС като единен икономически суперблок.

Много бе изговорено за „Брюкселския ефект“, при който регулациите на ЕС поне частично определят дневния ред за глобалните компании предвид размера и важността на европейския пазар. Но когато САЩ и ЕС действат съвместно, тяхното въздействие се усилва. Заедно двата региона представляват 40% от световния БВП. В резултат на това „мегабрюкселският ефект“ има реална сила да оформя международното поведение.

Тяхното съвместно влияние върху компании, разположени другаде по света, надхвърля ефекта, ако действат самостоятелно - отчасти защото шансовете за намиране на привлекателен алтернативен пазар извън блока рязко спадат. Като се има предвид това, шансовете други правителства да се съобразят се увеличават значително.

Възможни са безброй приложения. Вашингтон и Брюксел биха могли да разширят зеленото сътрудничество към други индустрии извън стоманата и алуминия, създавайки по-широк „климатичен клуб“, който да наложи мита на страни, които не правят достатъчно за декарбонизацията си, и да стимулира компаниите другаде по света да направят обрат по отношение на емисиите.

САЩ и ЕС биха могли по-тясно да интегрират припокриващи се субсидии за чиста енергия и полупроводници, за да повишат тяхната ефективност. Те също биха могли да си сътрудничат по-тясно по отношение на IT стандартите, предотвратявайки скъпоструващото фрагментиране на света на множество технологични групи. Във всички тези области, както и в други, подходът на суперблок би могъл да доведе до глобална промяна към икономически и регулаторен прогрес.

Силата на разширения Брюкселски ефект се простира и върху външната политика. Както САЩ, така и Европа сега са ангажирани да „намалят риска“ в отношенията си с Китай, с акцент върху модерните технологии, които са от решаващо значение за националната сигурност. Но тяхната координация се случва на пресекулки. САЩ направиха грешката да преминат твърде бързо към контрол върху износа на полупроводници миналата година, без да привлекат важни съюзници. По същия начин, докато Вашингтон наскоро обяви нов механизъм за надзор на американските инвестиции в китайски модерни технологии, Европа изостава.

Неотдавнашното пускане от Huawei на изцяло местно произведен 7-нанометров чип (нанометърът е една милионна от милиметъра – бел. прев.) показва, че Китай напредва въпреки контрола на САЩ. Ако Америка действа сама, шансовете „намаляването на риска“ при технологиите да успее само по себе си е ниска; ако тя си сътрудничи с ЕС, те са значително по-високи. Същият принцип важи за подкрепата за Украйна и сега Израел - двете държави, които се нуждаят от координираната подкрепа на тези две глобални сили.

Както се казва: ако искаш да вървиш бързо, върви сам; но ако искате да стигнете далеч, вървете заедно. Американските ръководители трябва да избягват по-нататъшното антагонизиране на европейските си колеги, които, от своя страна, трябва да осъзнаят, че тяхното глобално влияние драматично се разширява, когато формират съвместна коалиция с американците. Очертаващото се споразумение за стоманата и алуминия между САЩ и ЕС може да не изглежда толкова значимо, но може да бъде важна стъпка в правилната посока.