Студентите в Сърбия се нуждаят от свой Петер Мадяр

Сръбският президент Александър Вучич, който загуби неотдавнашните избори в страната, не е първият авторитарен лидер, свален от власт след студентски бунт. Движението „Отпор!“, което свали Слободан Милошевич преди повече от четвърт век, беше прототипът на народните бунтове, които оттогава връхлетяха бившия комунистически блок. Ако днешните сръбски студенти се надяват да превърнат властта в промяна, има поуки, които могат да се извлекат от историята, пише Марк Чемпиън в коментар за Bloomberg.

През 2000 г. беше напълно ясно как протестиращите срещу Милошевич искат да променят страната. Целта не беше само край на корупцията и репресиите, общият знаменател на днешното движение, но и да се поправят отношенията със Запада, страната да се присъедини към ЕС и да се адресира дълбокото усещане за страх, че ще пропуснат нещо сред сръбската младеж и средната класа.

Когато Берлинската стена рухна през 1989 г., Югославия изпъкваше като едно от най-проспериращите и отворени общества в бившия комунистически блок. Но до началото на новото хилядолетие войните на Милошевич я тласнаха от страна, която е близо до върха в поскомунистическия свят, към дъното, лишавайки от бъдеще младите сърби.

Други съседни страни вече бяха кандидати за присъединяване към ЕС, който по това време изглеждаше като единствения възможен вариант. Дори Турция при управлението на Реджеп Ердоган щеше да започне скоро преговори за присъединяване. САЩ все още бяха единствената суперсила в света, ангажирана напълно с мисията си за насърчаване на демокрацията. Те имаха особено желание да видят гърба на Милошевич наред с милиратиризираната клептокрация, която той и службите му за сигурност бяха изградили, така че Вашингтон насочи милиони долари и организира обучението на „Отпор!“. Когато сръбският диктатор се опита да открадне преизбирането си, подготвителната работа за смяната му вече беше извършена.

Противниците на Милошевич бяха създали широка коалиция от политически партии – Демократичната опозиция на Сърбия (ДОС). Те имаха кандидати за президент и за премиер в лицето на бившия кмет на Белград Зоран Джинджич. Истинската революция настъпи, когато Джинджич пое поста, подкрепен от огромно парламентарно мнозинство, през януари 2001 г.

Той сформира технократско правителство от образовани на Запад сърби на около 30 години, които бяха работили в чужбина в компании като консултантската McKinsey & Co. Те зададоха ясен път към реформи и Запада, включително като изпратиха Милошевич в Хага, за да бъде съден по обвинения във военни престъпления. Но обществените очаквания бяха високи, реформите се оказаха болезнени и Джинджич трябваше да сключи споразумения с началниците на службите за сигурност на Милошевич, за да ги държи встрани от политическия живот. През 2003 г., когато се прицели в организираната престъпност зад корупцията на стария режим, той беше убит.

Наследниците на Джинджич така и не постигнаха успех там, където той се провали. Икономическият напредък беше бавен и през 2008 г. САЩ и по-голямата част от Европа подкрепиха едностранното отделяне на Косово, което предизвика негодувание. Почвата за завръщане на старата гвардия начело с Вучич, последния министър на информацията, разбирайте на пропагандата, в ерата на Милошевич, беше подготвена.

След като Сърбия след Джинджич изпита разочарование, европейските икономики започнаха да изпадат в застой, Русия и Китай станаха жизнени алтернативни партньори, а самият либерален Запад започна да  губи скорост и посока. Вучич – умен, безмилостно циничен поддръжник на управляваната демокрация като тази в Унгария при Виктор Орбан, беше съвършеният кандидат да се възползва. Той пое поста през април 2014 г., само месец след като Владимир Путин анексира Крим в пряко предизвикателство към западния ред. Вучич се оказа много умел в противопоставянето на Пекин, Брюксел и Москва.

Сега „Студентска листа“, друг бунт, ръководен от младежи, роден от гнева срещу системната корупция, победи Вучич. Но този път нямаше насърчаване от САЩ, сегашната американска администрация е заинтересована от унищожаване на демокрацията, не от насърчаването ѝ. Затова съществуваше и по-слаба организация и липсваше човек като Джинджич, който чака да оглави готова да управлява коалиция.

Все още не е ясно какви съюзи може да бъдат сформирани с по-традиционни партии, кои политически лидери ще произлязат от „Студентска листа“ или каква позиция ще заемат по въпроси като как да се подходи към все още спорната независимост на Косово, връзките с Русия и повторен ангажимент за присъединяване към ЕС. Това не са основните въпроси, около които те проведоха предизборната си кампания. Вниманието им беше насочено повече към вътрешната политика.

Съществува нещо ободрително чисто в този хаос. Той донякъде е пример за истинския популизъм в стил „ние, хората“, а не за гротескните манипулации в стил „Аз, хората“ на популистки лидери и авторитарни ръководители. Има и нещо също толкова привлекателно във факта, че няма данни „Студентска листа“ да е получила пари или обучение от Вашингтон и че, за разлика от Джинджич, не ѝ се наложи да изцапа ръцете си, сключвайки споразумения със службите за сигурност.

Но предизвикателствата пред продемократичния бунт, след като спечели през 2000 г., остават и днес, макар и в различна форма и геополитически контекст. Въпросът пред „Студентска листа“ е кой ще бъде сръбският Петер Мадяр, бившият поддръжник на Орбан, който спечели изборите в Унгария по-рано тази година и сега разформирова завладените институции от нелибералната демокрация на Орбан? Това е труден и дълъг процес, но ако Мадяр беше оставил съдилищата, държавните медии и други критични структури в сегашното им състояние, като политически инструменти на приближени до Орбан, те щяха да го унищожат. Сърбия ще се нуждае от сходно прочистване.

Вучич призна поражението си бързо и цивилизовано, което далеч не е даденост днес. Той заслужава признание за това. Но също така обеща да се върне и да победи студентското движение и неговите лидери по-скоро, отколкото си мислят, така че хладнокръвието му може да отразява увереността на човек, който познава капаните пред противниците му – защото сам ги е заложил. Ако професорите от „Студентска листа“ не успеят да намерят своя Мадяр или Джинджич, предсказанието на Вучич може да се сбъдне.