Истината убягва на тези, които предварително са избрали страна

Седейки уютно в дома си, гледайки кадрите с окървавените тела на невинни в Газа и Израел, се чувствам отвратен и объркан, пише колумнистът на Financial Times Саймън Кюпър. Но научавам нещо за добрите и лошите начини за търсене на истината.

Сигурен начин да тълкувате погрешно света е да се отнасяте към далечен конфликт като към проекция на собствената си идентичност. Дори множество умни наблюдатели са избрали чужда кауза и са я помазали за свята. Те гледат тази война само с едното око. За някои Израел винаги е прав. За други - палестинците. Вместо това аз, споделя авторът, се придържам към обичайната си евристика (решения на база опита – бел. прев.): какво би казал писателят Джордж Оруел?

Хората винаги са се отнасяли към света като към отражение на собствените си опит и обсесии. Дълго след като съветската комунистическа партия се отрече от Сталин, западните сталинисти все още го оправдаваха с аргументи като „Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата“. През 70-те години западните маоисти в костюми с яки като на Мао Дзедун скандираха: „Революцията не е вечерно парти!“

Често замесените просто се бунтуваха срещу родителите си или се опитваха да осмислят живота си. Веднъж интервюирах човек в Амстердам, пише Кюпър, който беше прекарал години в съставяне на гениален речник. Попитах го защо го е направил. Е, отговори той, аз бях дългогодишен член на амстердамска маоистка клетка. Всяка седмица групата се събирала тайно, за да планира революцията. Насилствената идеология изпълнила живота му. Но един ден друг член на клетката казва: „Вече наистина не вярвам в това“, след което всички останали признават: „Нито аз“. Клетката се разпаднала и този човек запълнил празнината в живота си с речника.

Много хора избират каузата си въз основа на най-примитивната форма на идентичност, която е етническата принадлежност. Спомням си, отбелязва авторът, през 1994 г. ирландските католици в САЩ почитаха гостуващия им Джери Адамс (лидер на политическото крило на ИРА, Шин Фейн, между 1983 и 2018 г. – бел. прев.) като техния Нелсън Мандела. Някои от тях продължиха да финансират ирландските републикански паравоенни формирования до 11 септември - денят, в който далечният тероризъм престана да бъде модерен в САЩ. Или си припомнете начина, по който някои английски вестници отразяваха колапса на Зимбабве просто като история за бели фермери с британски имена.

Тези, които сега третират израелско-палестинския конфликт като проекция на себе си, реално не търсят истината. Те я „знаят“ преди да се е случила, защото са взели страна отдавна. Всички в отбора на Израел са сигурни, че той не е бомбардирал болницата в Газа; лагерът на Палестина е сигурен, че го е направил.

Междувременно, аз все още не съм сигурен защо Израел унищожава Газа, посочва Кюпър. Дали това е главно опит за елиминиране на „Хамас“, следвайки логиката, че броят на терористите е ограничен, така че просто трябва да ги убиете всички, и че убийството им няма да роди още терористи? Доколко става въпрос за сляпо отмъщение, взето на въоръжение от дискредитиран премиер, за да остане на власт чрез война? И доколко за план за етническо прочистване на Израел - както в Газа, така и (тихомълком) в Западния бряг? Не знам.

Тук в Париж ми е лесно да се отнасям към клането като към стратегическа игра, признава авторът. Но от друга страна, да си далеч понякога може да даде възможност за разбиране. Израелският историк Ювал Ноа Харари казва, че и израелците, и палестинците изпитват такава болка, че не могат да осъзнаят тази на другия народ. И двете страни са усвоили урока, в продължение на десетилетия или векове, че светът не се интересува от тяхната болка и че могат да се защитят само със собствени сили.

Ето защо тежестта на подкрепата за скучната, ретро концепция за правата на човека пада върху външни лица. Както казва Андрю Щролайн от Human Rights Watch: „Ако ви е грижа за военните престъпления, само когато едната страна ги извършва, всъщност не ви е грижа за тях изобщо.“ И, да, можем да съдим отдалеч. Ако не можехме, пише Хана Аренд (американска философка от 20 век – бел. прев.) в „Айхман в Йерусалим“, тогава „нито правораздаването, нито писането на история биха били възможни“.

Моите пътеводители в тази война, както винаги, са Мандела и Оруел, изтъква Кюпър. Мандела изгради модел на съпричастност към етническите разделения. Преди 30 години, когато израелци и палестинци подписаха мирните споразумения от Осло, страната, която се насочваше към расова война, изглежда беше Южна Африка, а не Израел. Вместо това Мандела създаде демокрация отвъд расата. Африканският национален конгрес (АНК) беше катастрофален в управлението си, но постигна единна държава: жителите от всички цветове се приемат един друг като южноафриканци.

Моят модел за търсене на истината, пише авторът, е Оруел, левичар, който настояваше за признаване на престъпленията на Сталин. Ренегатите често са най-безпристрастните наблюдатели, точно защото не са част от даден отбор. Днешна по-скромна версия е американския сенатор Мит Ромни, който се противопостави на своята Републиканска партия. Тези хора вземат страната на човечеството. Останалите са просто клакьори, завършва Кюпър.