Как преговорите между САЩ и Иран могат да избегнат синдрома "Версай"

Ако има един външнополитически въпрос, по който Европа можеше да претендира за водеща роля, това е Иран. Но тези дни отминаха. Ядреното споразумение, подписано от големите европейски страни преди десет години, беше разбито на пух и прах. По време на злополучната война на САЩ срещу Иран тази година съюзниците от Стария континент бяха изтласкани на заден план, като в същото време понасяха икономическите последици от нея. И въпреки че преговорите между САЩ и Иран бяха обявени помпозно във Версайския дворец, това е всичко, до което се свежда участието на Европейския съюз, колкото и генералният секретар на НАТО Марк Рюте да твърди, е блокът е „много доволен“ от споразумението за прекратяване на войната, пише Лионел Лоран за Bloomberg.

Вероятно е изкушаващо да сметнем това за поредния въпрос, по който ЕС, наред с други международни организации като ООН, е останал на заден план в свят, доминиран от суперсили и двустранен натиск. Но Европа и международната общност имат интерес преговорите да успеят и историята показва, че имат опита и способността да помогнат за това, колкото и в момента на Стария континент да се усеща известно злорадство от унижаването на ненадеждната администрация на Тръмп. Нито САЩ, нито Иран искат връщане към война в момента, но точно това може да се случи след 60 дни като повторение на измамния мир, установен с Версайския договор, който беше подписан след Първата световна война.

Какво реално може да постигне Европа по тези въпроси, след като толкова неща са се променили? Катрин Аштън, която беше върховен представител на ЕС по външната политика и ръководеше преговорите, които доведоха до сключването на ядреното споразумение през 2015 г. въпреки скептицизма, сега тя е старши съветник в Чатъм хаус. Тя изразява ясни притеснения относно шансовете за успех на сегашните преговори между САЩ и Иран – мултилатерализмът е бил изтласкан на заден план, договорените споразумения са били разрушени, а Ормузкият проток е превърнат в оръжие по начини, които според Аштън са били немислими в годините, които доведоха до Съвместня обхватен план за действие през 2015 г. „Иран е отслабен, но разполага с нови лостове за влияние“, казва тя.

Към този незадоволителен баланс на силите се прибавят заплахите и оправданията за война, които се разпространиха по времето на президента Доналд Тръмп и затрудняват преговорите за предотвратяване на следващия конфликт, макар анализ на Bloomberg Economics да показва, че само 54% от американските заплахи от 27 февруари насам са били последвани от военни удари. Смяна на режима, спазване на човешките права и предотвратяване на възможността Иран да създаде атомна бомба – всичко това беше изтъкнато като цели, но нито една от тях не беше постигната. Днес най-ясната цел е да се осигури притокът на петрол през Ормузкия проток. Израел също има стратегически цели, които се различават от тези на Тръмп и това прави положението нестабилно.

Все пак не всичко е безнадеждно. Има европейски поуки от споразумението от 2015 г., които биха могли да изиграят роля в този случай, особено относно преговорите за ядрената програма. Една от тях е изграждането на доверие стъпка по стъпка с подобряването на трафика в Ормузкия проток.

Аштън посочва подходите от периода през 2015 г., включително кръг на преговорите „без изненади“, в който беше изготвен пълен и подробен списък с въпроси – от обогатяването на уран до смекчаването на санкциите. Всеки въпрос трябваше да бъде разгледан, но не се повдигаха и нови теми, които да дестабилизират преговорите. Имаше също така възможност идеите да се изпробват дискретно. Днес има много ограничения, включително времеви, но иранският външен министър Абас Арагчи може би ще намери начин да ги преодолее. Посредниците Катар и Пакистан посочиха „окуражаващ напредък“.

Освен това остава и конкретната роля, която ЕС все още би могъл да изиграе днес, въпреки че често е определян пренебрежително като икономически ориентиран форум за дискусии, по-подходящ за мека сила – „платец, а не играч“, както се изразява Аштън. Европейците биха могли да споделят своя опит и експертиза в техническите проговори и диалога с Иран. ЕС би могъл също така да изиграе решаваща роля в отмяната на собствените си санкции срещу Иран, които бяха разширени по различни причини, включително нарушения на човешките права.

Освен това Европа има икономически интерес да помогне за свободното корабоплаване през Ормузкия проток. Дания вече е готова да се присъедини към мисията за морска безопасност, ръководена от Великобритания и Франция, чиято цел е да защити търговското корабоплаване в протока.

Няма съмнение, че САЩ платиха повече, за да постигнат по-малко, отколкото преди десет години – било то чрез фонда за възстановяване на Иран в размер на 300 млрд. долара, или чрез отмяната на санкциите. Но европейските лидери ще искат да дадат на тази нова инициатива справедлив шанс, като се има предвид, че Иран е поне номинално готов да обсъди въпроси, включително ядрената си програма и запасите си от обогатен уран.

Колкото повече международни институции като ЕС или ООН бъдат привлечени, за да подпомогнат спазването на евентуално споразумение, толкова по-големи са шансовете му в дългосрочен план. Сега САЩ предлагат идеята за инспекции в Иран от Международната агенция за атомна енергия. Повече инспекции, повече ограничения върху обогатяването и внимателно европейско участие в икономическата помощ може да донесат положителен резултат.

Какво още би могъл да направи ЕС, за да засили влиянието си в регион, където е загубил толкова много? Аштън предлага по-активно сътрудничество с икономиките от Персийския залив, които също трябваше да се примирят с последиците от войната, разбила самодоволството им. Тя призовава и за диверсифициране на партньорствата в областта на отбраната. Аштън казва също, че ЕС трябва „да осъзнае собствената си сила“, когато е обединен, както се видя относно Украйна. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, но си струва да се избегне повторение на Версай.