Как Иран планира да затвърди победата си в битката със САЩ

Войните се оценяват по начина, по който завършват, а не по отделните успехи по пътя. Американският президент Доналд Тръмп нанесе по-сериозни щети на иранската ядрена инфраструктура от предшествениците си, но това може да се окаже без значение. Меморандумът за разбирателство създава условия за бъдещо възстановяване на ядрената програма, защото разрушеното може да бъде изградено отново, стига да продължават да постъпват достатъчно петролни приходи, нелегалната мрежа на режима за внос на стоки с двойна употреба да остане действаща, а американското и израелското разузнаване да не успеят да преодолеят иранската бдителност, пишат Руел Марк Герехт и Рей Такей за Wall Street Journal.

Привидната развръзка на тази война, страхът от щети по енергийната инфраструктура в арабските държави от Залива, намаляващите световни петролни резерви и най-вече отказът на Вашингтон да завземе и задържи Ормузкия проток, ще затруднят възраждането на войнствения подход на Тръмп по-късно. Американска победа сега би изисквала от него военен ангажимент, с всички загуби за САЩ и арабските им партньори, както и блокада на Иран за толкова дълго, колкото е необходимо. Американската политика, ако не и темпераментът на самия президент, не благоприятства подобна решителност.

Техеран умишлено ще нарушава примирието, за да покаже колко предпазлив е Вашингтон. Иран може да затваря и отваря протока, за да оказва натиск върху противниците си, както направи наскоро по отношение на Ливан. Споразумението вероятно е твърде изгодно, за да бъде напълно провалено, но границите му могат да бъдат разтегляни. Американците, които често смятат, че светът се движи около икономиката, постоянно подценяват готовността на революционните режими да прегръщат хаоса. Лидерите в Техеран вярват, че са победили.

Начинът, по който иранският режим вероятно ще спечели войната, показва неговата хитрост, безпощадност и решимост. Новата стратегическа доктрина на Ислямската република първо беше изпробвана у дома. Миналогодишната 12-дневна война остави режима с ядрена програма, заровена под руини, и с унизителен дисбаланс между отбранителните му способности и настъпателната мощ на враговете му. Теокрацията се страхуваше от въстание и го посрещна фронтално през януари. По време на протестите моллите оставиха настрана традиционния си подход на целенасочено насилие. Кръвопролитието в цялата страна трябваше да покаже на външния свят, че режимът, от върха до основата си, ще се съпротивлява ожесточено на всяка форма на принуда.

Изнесена навън, тази нова доктрина на Техеран получи името „настъпателно възпиране“. В отговор на мащабната американско-израелска бомбардировъчна кампания режимът разшири географията на конфликта, насочи удари към държавите от Залива и затвори протока. Иран показа слаба загриженост за енергийните интереси на Китай, съюзник велика сила, за който някога се смяташе, че може да наложи ограничения върху действията на Ислямската република.

Първите отстъпки вече идват. Още преди началото на ядрените преговори Вашингтон отмени за 60 дни ограниченията върху продажбите на ирански петрол. Тази политика на плащане в брой срещу незабавни доставки има и регионално измерение. В меморандума за разбирателство се казва: „Ислямска република Иран ще води диалог със Султаната Оман за определяне на бъдещото управление и морските услуги в Ормузкия проток, в разговори с другите крайбрежни държави от Персийския залив, в съответствие с приложимото международно право и суверенните права на крайбрежните държави на Ормузкия проток.“ Сунитските монархии от Залива, които винаги са разчитали на Запада да ги защитава от заплашителни съседи, са подтиквани да се разберат с персите.

„Джаван“, издание, близко до Корпуса на гвардейците на Ислямската революция, вече очерта параметрите на новия ред. „На регионалната сцена стана ясно на съседните държави, че нямат друг избор, освен да взаимодействат положително и конструктивно с Иран“, пише вестникът на 15 юни. „Отсега нататък Персийският залив ще бъде под влиянието на политически и сигурностни договорености с Иран в центъра.“ Това означава, че държавите от Залива едновременно ще плащат за защита и ще водят външната си политика по начин, съобразен с предпочитанията на Техеран.

През целия процес иранският режим остана твърд в подкрепата си за своя съюзник „Хизбула“, като включи Ливан в споразумението си с Вашингтон. Ако получи мир, „Хизбула“ вероятно ще попълни арсенала си и ще разположи отново бойците си на юг. Показателно за времето е, че американски вицепрезидент би заплашил лоялен съюзник заради удари срещу терористична организация, стремяща се към унищожението му.

Особено обезкуражаваща е една клауза от споразумението: „Ислямска република Иран и Съединените щати се ангажират да уважават взаимно суверенитета и териториалната си цялост и да се въздържат от намеса във вътрешните работи на другата страна.“ Всички деспотични режими търсят подобно признание от западните демокрации. За Техеран признанието на Тръмп трябва да е особено удовлетворяващо, след като само преди пет месеца той уверено призоваваше за смяна на режима.

Още по-саморазрушително е, че Тръмп загуби основния източник на натиск, своята непредсказуемост. Той прекрачи линии, които предишни президенти не се осмеляваха да преминат, само за да се озове там, където бяха всички те: още един американски политик, който се надява да подтикне иранския режим към прагматизъм чрез финансови стимули. Администрацията му вече говори за хардлайнери и прагматици, сякаш може да открие пукнатини в режима и да ги използва в своя полза. Това е илюзията, която подвежда американските държавници още от президентството на Джими Картър.

Ислямската република постигна това, за което шах Мохамад Реза Пахлави само мечтаеше: фактически контрол над Залива. Шахът искаше да охранява този воден път, за да докаже надеждността си пред Запада. Ислямската република възнамерява да докаже точно обратното: че Западът най-накрая е пречупен.

/БГНЕС/