Римлянската хитрост на Марио Драги

Да, много неща в Италия са ни познати. Вечерният живот на Пиаца дел Пополо, качественото кафе във всеки бар, pasta fresca,, винарните около Кастели, гостоприемството, "La Grande Bellezza". Но част от ритъма на италианския живот се състои в една постоянна… правителствена криза. Защото само след година и половина политическа стабилност се насочваме към поредната правителствена криза.

Да, сега отново настъпи този момент: министър-председателят Марио Драги предлага да подаде оставка, президентът Серджо Матарела отказва и моли Драги да докладва пред парламента и да оцени ситуацията. Наречете го драма, ако искате! 

„Ромео и Жулиета" не е. Може да се предположи, че бившият мениджър на Goldman Sachs и също бивш централен банкер е достатъчно проницателен, за да се отърве от недолюбвания партньор за сътрудничество „Пет звезди", който не изобилства от компетентност, с малко политическа грандомания, дори ако това означава нови избори. 

Защото едно е сигурно: Италия се нуждае от Драги - човекът, който ще изведе страната от енергийната ѝ зависимост от Владимир Путин по-добре от колегата си Олаф Шолц в Германия например.

Но има и рискове.

В един функциониращ паричен съюз на суверенни държави правителствената криза в една от страните членки принципно не би трябвало да има далечни последици за партньорите. Това обаче не важи за европейския паричен съюз от 2022 г. Рязкото покачване на доходността на италианските облигации в четвъртък, съпътстващото го поевтиняване на еврото на валутния пазар и резкият спад на цените на акциите в цяла Европа са израз на нервност, която вероятно ще се засили значително сега, когато кабинетът на министър-председателя Марио Драги е по-нестабилно от всякога.

Държавният дълг на Италия би бил поносим, предвид все още приемливите лихвени разходи за бюджета и средния падеж от седем години на облигациите в обращение, ако тази далеч не бедна страна приеме дългосрочни политики, които да дадат тласък на анемичния икономически растеж.

Надеждата за подобна политика се свързваше по-скоро с реформите на Драги, отколкото с правителството на политици, които смятат, че растежът ще дойде от по-нататъшното увеличаване на публичния дълг, финансиран безмилостно от Европейската централна банка. Нарастващата доходност по облигациите е ясен сигнал, че частните доставчици на капитал не са склонни да възнаграждават подобни политически авантюри, като купуват нискодоходни облигации. Високата доходност на техните държавни облигации обаче вероятно ще бъде неприемлива за всяко правителство в Рим, както и европейските програми за помощ, свързани с условията на икономическата политика.

Това поставя ЕЦБ в неудобно положение, още повече че тя е на път да представи програма, в която иска да използва покупките на облигации, за да предотврати нежелано големи разлики в доходността на държавните ценни книжа в евро. Тази програма не трябва да се разглежда като безплатен пропуск за държавно финансиране. Ако ЕЦБ възнамерява да реагира на всяка правителствена криза в Рим с покупки на италиански облигации, тя най-накрая би се превърнала просто в слуга на националните политици.