Една трета от българите са „мобилни европейци“

Всъщност става дума за недостиг на труд не изобщо, а на евтин труд, който би бил запълнен при по-добро заплащане.

Въпросът е, дали освен дърветата, нашето общество вижда гората. 9% повече работещи при прочие равни условия означава добавка към БВП в размер на 9,7 млрд. лв. За сравнение, често цитираните репатрирани доходи на емигранти възлизат само на 2,4 млрд. лв. за 2018 г. Също за сравнение, сумата, необходима за връщане на необлагаемия минимум, е около 2 млрд. лв.

Целият бюджет за социално подпомагане, около който наскоро имаше остри сблъсъци, представлява около 3,5 % от държавния, т.е. едва около 1,5 млрд. лв. А 42% от пълнолетното население, представлява 2,5 милиона души – число, доста близко до целия трудов потенциал в момента (3,2 млн.), и едно увеличение на демографския потенциал с около 80%.

При какви условия „европеизираните българи“ биха избрали да работят отново в България?  Първият фактор е цената на труда.

Ето как запитаните отговарят на въпроса „Според Вас, колко би трябвало да заработва месечно българският емигрант в Европа у нас, за да се върне за постоянно в България“:

Поне 1000 лв. 16,5%

Поне 1500 лв. 34,1%

Поне 2000 лв. 28,6%

Поне 2500 лв. 13,2%

Повече от 3000 лв. 4,4%

Не би се върнал само заради по-високи доходи 3,3%.

Удвояване на заплатите в обозримо бъдеще би увеличило предлагането на труд в страната, максимум до около 4 млн. души (колкото беше през 1989 г.). Когато работодатели твърдят, че има недостиг на евтина работна ръка, с отсъствието си работниците казват същото по друг начин – има излишък на неефективно инвестирани капитали, които биха се изчерпили, ако реално компенсират труда.

Що се отнася до останалите фактори, влияещи на емиграцията, те по-скоро я отслабват.

Запитани „Какво Ви показва вашият опит и този на вашите роднини: Нашият гражданин получава ли за еднакъв труд еднакво заплащане с това на европейските гражданин?“, 81% отговарят, „по-често получават по-малко“. 14% отговарят, че „най-често няма разлика“, а само 2% – че „по-често получават повече“.

Като се премества в друга страна, индивидът губи огромен дял от своя социален капитал – статус, контакти, възможност да отстоява интересите си на местен език, членство в профсъюзи, семейна подкрепа и т.н. Той по-същество е дискриминиран и затова има по-малка възможност да „се пазари“ за по-добра цена на своята работна сила. Именно този дъмпинг на цената на труда го прави привлекателен за работодателя в страната приемник.

Към това трябва да прибавим и невъзможността емигрантите да ползват собственото жилище. Наемите отнемат между 20% и 40% от техния разполагаем доход в страната приемник.

Коментарът е въз основа на данни от национално проучване на общественото мнение, осъществено от Агенция АФИС в периода 22-26 март 2019 г. Интервюирани пряко „лице в лице“ в техните домове са 1010 лица в 101 гнезда.