Централните банки - добрите ченгета или злодеите на облигационния пазар?

Позовавайки се на прогнози, според които до 2030 г. глобалният държавен дълг ще надхвърли годишния световен брутен вътрешен продукт (БВП), миналата седмица управляващият директор на Международния валутен фонд (МВФ) Кристалина Георгиева предупреди богатите държави спешно да представят убедителни планове за фискална консолидация, вместо отново да разчитат централните банки да ги спасяват.

Как се стигна дотук?

За да разберем контекста, трябва да се върнем малко назад.

Сред многобройните обяснения за интензивната разпродажба на държавни облигации през последните месеци се откроява един съществен въпрос: огромната празнина, оставена на пазарите на дълг от постепенното оттегляне на централните банки от Г-7 от нарастващите дългови портфейли, чието разширяване те подпомагаха след 2008 г. Разпродажбите изтласкаха разходите по дългосрочните държавни заеми на САЩ до най-високото им равнище от почти четвърт век.

Може би най-добрият начин да разберем как изкуствено евтиното финансиране е изкривило картината е да разгледаме колко бързо правителствата са натрупвали дълг, докато централните им банки са изкупували облигации и на практика са поемали значителна част от финансирането му.

Базираният във Вашингтон Институт за международни финанси (Institute of International Finance, IIF) наскоро изчисли, че макар средните разходи за държавно финансиране в Г-7 да са се върнали до равнищата от средата на 2008 г., годишните лихвени разходи са с 85% по-високи. Причината е, че междувременно държавният дълг на страните от Г-7 почти се е утроил и вече надхвърля 60 трлн. долара.

Според института развитите икономики вече плащат общо над 3,3 трлн. долара само за обслужване на облигационния си дълг - повече от прогнозните им разходи както за изкуствен интелект, така и за отбрана или чиста енергия.

Съвпадащ с неотдавнашния скок на разходите по държавния дълг и допълнително изострящ го фактор е постепенното свиване на балансите на централните банки през последните четири години. Общият баланс на централните банки от Г-7 достигна връх от над 30 трлн. долара в облигации в началото на 2022 г., след което се сви с около една трета.

Заедно с рязкото повишаване на основните лихвени проценти на централните банки с цел овладяване на инфлацията това свиване с една трета съвпадна с 40% спад на индексите на дългосрочните държавни облигации на страните от Г-7 и скок с четири процентни пункта на доходността по държавните им заеми.

Оттеглиха ли се централните банки прекалено много или прекалено бързо? И трябва ли да преустановят този процес, докато не преосмислят подхода си?

Философията за балансите

Оценките за целесъобразността на т.нар. количествени улеснения (QE) - мащабните програми за изкупуване на облигации от централните банки - се преобърнаха почти на 180 градуса след инфлационните скокове и експлозивното нарастване на дълга по време на пандемията и след нея.

За мнозина банковата криза от 2008 г. и блокадите заради Covid-19 през 2020 г. оправдаваха извънредните, еднократни разширявания на балансите на Федералния резерв и други централни банки. Днес обаче мнозина критикуват и продължителното използване на покупките на облигации като инструмент на паричната политика, като твърдят, че така се е финансирало огромното разрастване на държавния дълг през последните 20 години.

(Продължава на следващата страница)