Бизнесът търси финансиране? Киберсигурността решава дали ще има сделка

В конферентна зала с кафе, екселски таблици и адвокати, които говорят на език, целящ да не обещава нищо, има един момент, в който разговорът изведнъж става човешки.

Гледайки папките, някой казва „добре, но кой има админ достъп“, друг пита „къде са логовете“, трети се навежда над лаптопа и произнася думи, които никой не иска да чуе преди подпис на сделка:

„Опаа - имало е инцидент, който не е деклариран“. Човекът с костюма, струващ колкото малък извънградски футболен стадион, е установил нещо, което променя играта.

Това е точката, в която сделките започват да се държат като жив организъм. Сериалите показват финансовите одити на обещаващите компании именно по този начин, защото те така и се случват.

Сделките след установяване на слаба киберхигиена не умират драматично.

Първо се забавят, а после медии като The Wall Street Journal и Financial Times упорито започват да събират информация от „неназовани вътрешни източници“, след което излиза статия тип „Първичното публично предлагане на обещаващия стартъп Х зацикля“. 

Инвестиционните банкери и посредници се връщат в хъба на стартъпа и изведнъж поставят други условия. Нещата стават доста по-скъпи. Чак тогава сделката се разпада.

Изследване на Infosys от 2025 г. показва, че 73% от участниците в сделки биха прекратили трансакция при установен недеклариран киберпробив. Над половината са се сблъсквали със сериозен такъв проблем по време на надлежната проверка, а при 52% съществен риск е бил установен едва след финализиране на сделката. Това означава не просто неудобство, а реален риск една сделка за милиони или милиарди да се разпадне или да бъде пренаписана в движение.

През 2026 г. киберсигурността влиза директно в стойността на бизнеса, в условията на управлението и в решението дали дадена сделка изобщо има смисъл – било то сливане, придобиване, първично публично предлагане или друг тип финансиране.

Проблемът не е, че всички компании ще бъдат хакнати. Проблемът е, че все повече от тях не знаят какво точно държат в собствените си системи, когато се „пуснат” за продажба или търсят финансиране.

Лошата киберхигиена често изглежда като наследени или забравени акаунти, стари VPN-и, привилегирован достъп на външен разработчик, „временно“ изключени контроли и архитектура, наред с куп други неща. И когато слабостите излязат на повърхността в хода на една сделка, те стават риск за стойността на един бизнес.

Днес киберрисковете се превръщат в една от най-честите причини сделки да бъдат спирани или сериозно променяни по три линии. Първата е директният финансов риск от прекъсване на операции и възстановяване. 

Само през 2025 г. телекомуникационният гигагант Verizon проследява 22 052 реални киберинцидента, от които 12 195 са потвърдени пробиви. Близо 30% от тях включват участие на трети страни. За инвеститора това означава, че вероятността не е теоретична, а статистически очаквана. Когато купува компания, той купува и тази вероятност.

Това е ориентир как изглежда средната стойност на финансов удар, преди да добавиш загубени приходи, удар в доверието и разтеглена във времето неефективност, която никога не се отчита чисто.

Друга линия е регулаторната експозиция. В Европа директивата NIS2 разширява обхвата на регулираните организации от 8 на 18 сектора – включително енергетика, транспорт, банкиране, здравеопазване, цифрова инфраструктура, производство и управление на отпадъци. Тя вече не третира киберсигурността като технически въпрос, а като управленска отговорност и изисква формализирано управление на риска. 

Освен това поставя изрична отговорност върху ръководството за прилагането на мерките, което на практика изважда темата от рамката на ИТ отдела и я прехвърля към управителния съвет. И да - всичко това има общо и с България.

В сделка това означава нещо просто: ако купуваш компания, купуваш и потенциалните ѝ задължения по линия на сигурността, включително риска от санкции и от принудителни мерки, ако се установи, че управлението на риска е било формално, а не работещо.

Трети фактор е репутационният и информационният риск, който е все по-важен за инвеститора. Тоест рискът някой да знае повече от теб за реалното състояние на компанията.

Това е причината през 2026 г. киберхигиената да се измества от „преглед на политики“ към проверка на реални следи.

Инвеститорите искат доказателства за контрол. Искат да видят как се управляват достъпите и привилегиите, какво е състоянието на базата данни, дали има изолация на критични системи, дали логовете са налични и използваеми, как се следят доставчици и външни интеграции. На практика това е опит да се отговори на един въпрос: има ли шанс да се окаже, че компанията вече е компрометирана, но още не го знае.

Не е случайно, че все повече анализи на пазара на сделки описват един и същ модел: киберпроблемите забавят сделки и променят условията, а част от купувачите са склонни да се откажат, ако има недекларирани инциденти или съществени пропуски.

Дори когато сделката не падне, цената се коригира по по-тих начин. Появява се разход за киберремедиация, отделя се капарото, вкарват се по-тежки декларации и гаранции, добавят се специфични клаузи за известни слабости, удължават се периоди за разкриване, променя се логиката на застраховане. 

На езика на сделките това е едно и също: ако хакерът все още не те е ударил, то тогава по-големият финансов „брат“ ще го направи.

На този фон 2026 г. изглежда като година на парадокс. Пазарът на сделки постепенно търси възстановяване след години на по-високи лихви и геополитическа несигурност, а бордовете отново говорят за растеж чрез придобивания. В същото време всяка по-сериозна сделка изисква все по-задълбочена технологична и киберпроверка, която отнема месеци, а не седмици.

Сделките не се бавят, защото хората са станали по-предпазливи по принцип. Бавят се, защото рисковете вече са по-лесно измерими и по-трудно прикриваеми.

Тук е и най-практичният извод за българския бизнес, особено за компании, които искат да растат през партньорства, финансиране или продажба. Сигурността не е „добавка“, която ще оправиш, когато се появи купувачът. В момента, в който започне предварителната проверка, всяка слабост в идентичности, достъпи, архитектура и мониторинг се превръща в преговорна позиция срещу теб. 

Понякога това означава по-ниска оценка. Понякога означава по-тежки условия. Понякога означава сделка, която просто изтича от календара, докато всички чакат да видят дали „няма нещо скрито“.

С последните изменения в Закона за киберсигурност, които транспонират европейската директива NIS2, вече е въведено задължение за уведомяване на националния компетентен орган в рамките на 24 часа при значим инцидент, последвано от разширен доклад в 72-часов срок и окончателен анализ. Законът предвижда санкции до 10 млн. евро или 2% от годишния глобален оборот за определени категории организации. 

Това има пряко значение за сделки. Ако българска компания попада в обхвата на закона и не може да покаже документирана оценка на риска, управление на достъпите и проследимост на инциденти, това вече не е въпрос на ИТ слабост. Това е потенциална регулаторна експозиция, която купувачът наследява заедно с бизнеса.

На този фон много компании осъзнават, че справянето с новите изисквания не е само въпрос на технологии, а и на правилен партньор. За малките и средни предприятия директивата NIS2 и промените в Закона за киберсигурност често изглеждат като сложна материя – от разчитането на регулаторните текстове до изграждането на реални политики за сигурност и процедури за реакция. Процесът обаче може да бъде значително по-лесен, когато бизнесът разчита на доверен технологичен партньор. А1 подпомага компаниите със специализирани пакети за съответствие – от анализ на риска и изграждане на процеси и политики, до внедряване на решения за защита и постоянен мониторинг. В технологично отношение услуги като A1 Endpoint Protect защитават крайните устройства от зловреден софтуер и ransomware, Security Operations Center (SOC) осигурява 24/7 наблюдение и бързо откриване на заплахи, а A1 Cyber Backup гарантира надеждно архивиране и възстановяване на данните при инцидент. Така компаниите могат да покрият законовите изисквания по структуриран и предвидим начин – без да изграждат сложна инфраструктура от нулата и без да рискуват репутацията и доверието на партньори и инвеститори.

Паралелно с това банковият и финансовият сектор в България вече работят под засилен надзор по линия на европейските изисквания за оперативна устойчивост и дигитален риск. За компании, които търсят финансиране или стратегически инвеститор, това означава, че въпросите за киберриска не идват само от купувача, а и от неговите кредитори и регулатори.

В този смисъл киберсигурността през 2026 г. вече е капиталова дисциплина. А когато не можеш да я докажеш с факти, системи и контрол, пазарът просто я превръща в отстъпка, в по-тежки условия или в блокирани сделки.