Защо вливането на ликвидност е единственият избор за Великобритания

Едно добре обосновано опасение за ефективността на централната банка е, че политиката ѝ не подпомага дребния и средния бизнес. По разбираеми причини това бе темата на разгорещена дискусия в комисията по финанси на долната камара на британския парламент.

От централната банка смятат, че министерството на финансите трябва да поеме кредитния риск. Положението в САЩ и в еврозоната е различно: министерствата са с орязани функции.

Позицията на Английската централна банка е несъмнено логична. Ако правителството е това, което поема кредитния риск, то трябва да го направи по законна и разработена схема.

Опасна ли е политиката? Познатата история е, че вливането на ликвидност вкарва Великобритания в коловоза на хиперинфлацията. Ако е така, притеснението трябва да бъде, че не ефектът от вливането на ликвидност е твърде малък, а че ще бъде едновременно огромен и невъзможен за преодоляване своевременно.

Нито едното от двете становища изглежда няма смисъл. При съвременната банкова система не съществува връзка едно към едно между резервите и кредитирането.

И де да беше така! Щеше да е много по-лесно да се организира възстановяването. След като кредитирането се възстанови окончателно и дойде подходящо време за затягане на монетарната политика, тогава вливането на ликвидност може да бъде леко премахнато чрез падежирането на част от държавните ценни книжа и пускането на останалите на пазара.

Това е причината централната банка да задържа ценните книжа, отколкото министерството на финансите да не успява да набира съответните средства. Да се каже, че подобна политика е твърде опасна, е все едно да се сравни с химиотерапията. Опасната обстановка изисква смело лечение. Страхът, че процесът не може да бъде управляван, е реакция на отчаяние.

Съвсем различен аргумент е, че подобна политика е нечестна, защото причинява щети на благоразумните спестители. Все пак монетарната политика има разпределителни ефекти, които не могат да бъдат избегнати.

В този случай натрупването на огромни финансови изисквания преди кризата беше до голяма степен последица от силното покачване на цените на недвижимите имоти. Продавачите и техните наследници се облагодетелстваха. Онези, които бяха принудени да вземат заеми, за да закупят скъп имот, загубиха. Подобен изход не бе предвиждан и нищо не гарантираше, че хората могат лесно да спечелят от изкуствено раздутите баланси.

Ако в момента основният лихвен процент бе значително по-висок, икономиката би била по-слаба, цените на жилищата щяха да се понижат, щеше да има вълна от персонални фалити и дори финансовите активи биха били изложени на риск. Не би било по-добре дори за онези по общо мнение благоразумни спестители.

Друг, по-приемлив аргумент е, че политиката на свръхнисък основен лихвен процент рискува да създаде компании-зомби и „зомби-икономика“. В най-лошия случай извънредно евтините пари на централната банка може да не успеят да възстановят състоянието на икономиката в краткосрочен план и така да създадат икономика на „зомби-бизнес“ в дългосрочен план.

Този вариант трябва да бъде избегнат. Решението е да бъдат принудени банките да увеличат капитала си и да отпишат лошите кредити.

Да, вливането на ликвидност е притеснителна необходимост, но е нужно. Вярното опасение трябва да бъде, че няма да подейства достатъчно добре, а не че ще подейства разрушително, завършва Уулф.