Хазарт ли е фискалната политика на Байдън?

Пандемичният фискален пакет, подписан от американския президент Джо Байдън на 11 март, възлезе на почти 2 трилиона долара. Инфраструктурният законопроект е за сходна сума, а след няколко седмици ще има още един подобен разход.

Всичко това е голямо и смело, като можем да видим как то поражда множество неясноти, от обичайното (Колко идеологически проблеми се крият там?) до екзистенциалното (Дълговете и дефицитите вече нямат ли значение? Не е ли инфлацията основание за безпокойство?). Но да, Белият дом е в състояние на ума в стил Новия курс на Рузвелт. Той чувства вятъра в гърба си и в този момент е горе-долу прав. Но това са толкова много разходи и данъци през първите сто дни на управление. Това е голям политически хазарт, пише Пеги Нуунън за Wall Street Journal.

Планът за финансирането на законопроекта е да се повиши данъкът върху корпоративните печалби в САЩ (от 21% на 28%) и чужбина. Ще има и индивидуални увеличения на данъците, които ще бъдат обявени в предстоящия законопроект, но президентът наскоро повтори казаното от него в кампанията: „Започвам с едно правило: На никой, повтарям никой, който изкарва под 400 000 долара годишно, няма да му се вдигне федералният данък. Точка." Не е ясно дали става въпрос за индивидуален доход или такъв на домакинство.

Някъде от 2000 г. американците са свикнали федералното правителство да харчи много и да не се притесняват особено за това. Но сегашният подход на Белия дом е различен. Той не е прикрит, а официално деклариран: Огромни пари са на път да бъдат налети в икономиката, както и да бъдат иззети. Ако сработи, това ще промени много допускания в американската политика. Ако не - ще бъде предупредителен урок. Това го превръща в голям хазарт. В тактически план може да си представим, че според администрацията голямата икономическа картина ще засенчи мигрантската криза. Но това не е всичко, което вероятно си мислят.

Нямаше голяма реакция срещу пандемичния пакет – той беше голям и недоизпипан, но ние сме в пандемия, така че няма проблем. Никой няма да има нищо против и инфраструктурния. От 25 години в САЩ се говори за падащи мостове, корозирали тунели и грозна градска среда. Ако този законопроект всъщност се окаже такъв за изграждане на пътища, тунели и железопътни линии, хората ще го харесат. Ако хората видят, че се случва - ако в двата или три дена в седмицата, в които пътуват до града, виждат големи бригади с каски да строят нещо - ще им хареса много.

Това ще бъде прието като първия жест на национално самоуважение от дълго време насам, визуална противоположност на събуждането и ключовата расова теория. Може да мразим историята си, грозното си начало и лицемерието ни, но очевидно все още имаме достатъчно увереност, за да изградим извисяващ се мост и да направим магистралите да изглеждат по-добре. Сякаш все още имаме някакво самочувствие. Но ако цялата схема започне да прилича на някакъв прахоснически проект, включващ фото сесии с демократичeски донори, които притежават компании, които произвеждат слънчеви панели, хората няма да го харесат.

Един въпрос, свързан с това: Преди около 15 години политиците започнаха да обещават големи инфраструктурни проекти, като казваха, че всичко е готово за лопатите; дайте ни парите и сме готови да действаме. Нищо не се случи.

Президентът Обама беше ориентиран в тази посока и включи инфраструктурно финансиране в законопроекта за стимулиране от 2009 г. Но не произлезе кой знае какво. През 2010 г. Обама призна, че „няма такива проекти, готови за лопата“. Всичко се омота в разрешителни, бюрокрация, публични изслушвания, екологични предизвикателства. Постоянно се чудех дали Обама просто не успя да спечели екологичните групи за инициативата си. Готови ли сме сега за лопати? Ще сработи ли всичко този път?