Следващата глава на популизма се пише в континентална Европа

От 2016 г. насам историята на популизма в богатия свят е доминирана от англосаксонците - от вота на Великобритания за Brexit и решението на Америка да избере Доналд Тръмп два пъти за президент. Но нещата са напът да се променят: през следващата година популизмът вероятно ще отслабне в англосаксонския свят, но ще гори все по-ярко в континентална Европа, пише Bloomberg.

В САЩ демократите са все по-оптимистично настроени, че ще вземат Сената, както и Камарата на представителите, принуждавайки Тръмп да прекара остатъка от мандата си, избягвайки призовки. Демократите водят пред републиканците с 9 процентни пункта в общия бюлетин на Конгреса. Само 31% от американците одобряват работата на Тръмп. С поглед към 2028 г., никоя партия не е постигала победа в президентска надпревара, когато действащият президент има толкова слаба подкрепа.

Във Великобритания Найджъл Фараж потъва. Рейтингите на одобрение на партията му падат от месеци, благодарение на склонността на Фараж да прибира подаръци. Голямата тема на британската политика днес е възстановяването на двупартийната система.

Ако харесвате остра политика, континентална Европа е мястото, където трябва да бъдете. Континентът е напът да навлезе в едногодишен електорален суперцикъл, който започва с парламентарните избори в Испания на 29 ноември и достига връх с президентските избори във Франция следващия април. Въпреки че в Германия няма федерални избори, три провинциални вота през април биха могли да свалят от власт и без това несигурния Фридрих Мерц, ако той наистина оцелее толкова дълго. В списъка със страни, където ще се провеждат избори, влизат още Финландия, Полша и Словения.

Дори преди избухването на протестите във Франция на 17 октомври, популистката десница беше в добра позиция да се представи силно в този суперцикъл, благодарение на нарастващите разходи за живот, безкрайната бежанска криза и общата деградация. Испания може би е напът да направи рязък завой надясно след осем години социалистическо управление, като анкетите сочат ясно мнозинство за централно-дясноцентристката „Народна партия“ и нейния предполагаем партньор, радикално дясната Vox.

Пак във Франция Марин льо Пен е водила в анкетите и преди, само за да загуби убедително на втория тур. Но този път преднината ѝ е по-голяма, а потенциалната ѝ опозиция по-слаба. Досега центърът не успя да създаде харизматична фигура, а левицата се обедини зад някой, който е дори по-разединяващ от льо Пен - Жан-Люк Меланшон.

Джорджа Мелони, която ръководи най-дълго управляващото следвоенно правителство на Италия, е фаворит да продължи печелившата си серия. А в Германия крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ остава най-популярният избор с 28% от гласовете.

Безредиците със сигурност ще засилят позицията на десницата. Френският президент Еманюел Макрон, който в социологическите проучвания губи, допринесе за усещането за центристка умора, като направи обръщение към нацията, което един от бившите му министри определи като „боклук“.

А Меланшон сякаш одобрява безредиците. Десни от целия континент твърдят, че цивилизацията е застрашена от варварски орди. Лидерите както на Полша, така и на Унгария заявиха, че безредиците доказаха мъдростта на твърдолинейната политика на техните страни по отношение на имиграцията.

Междувременно Мелони изпрати войски в Милано, където също бяха избухнали безредици.

Популистката десница също показва признаци, че може както да се втвърди, така и да се засили. Много центристи се утешават с идеята, че десницата може да бъде цивилизована чрез успех: Мелони управлява Италия до голяма степен като традиционен консерватор, а Льо Пен отхвърля по-екстремните политики на баща си, като същевременно приема социални мерки, които са по-благоприятни за жените.

Но Мелони сега се връща надясно, за да парира критиките от Роберто Ваначи, бивш генерал, който ръководи „Футуро Национале“. Много от либералните социални политики на Льо Пен бяха приети, за да се засили позицията ѝ срещу исляма.

В Германия крайнодесните процъфтяват благодарение на екстремизма.

Какво ще означава този потенциален популистки обрат за Европа?

Отговорът очевидно зависи от това докъде ще стигне той - най-вече от това дали Льо Пен ще спечели френските избори. Суперцикълът ще парализира машината на ЕС. Фокусирани върху спечелването на гласове у дома, националните лидери ще бъдат изкушени да играят твърдо на ниво блок, особено по отношение на бюджетите, за да се спечелят одобрение на родна земя.

Победа за Льо Пен ще бъде по-голям удар за Европа от гласуването на Великобритания за напускане на ЕС през 2016 г., предвид ролята на Франция както в основаването, така и в управлението на европейския проект. Льо Пен може да се е отказала от по-ранните си разговори за Frexit, но въпреки това води кампания с дълъг списък от мерки срещу Брюксел, включително първоначално предложение (впоследствие модерирано) за намаляване с 11 млрд. евро на вноската на Франция в бюджета на ЕС, изтегляне на страната от общата политика на ЕС в областта на убежището, даване на предимство на френски компании при обществените поръчки и едностранно оттегляне от някои аспекти на единния пазар.

Най-очевидният победител от всякакво изместване надясно в Европа ще бъде Владимир Путин, а най-очевидният губещ - Володимир Зеленски. Льо Пен (чиято партия взе заем от 9,4 млн. евро от руска банка през 2014 г.) обеща да спре помощта за Киев за всичко различно от военно обучение и да се противопостави на членството на Украйна в ЕС. Както генерал Ваначи, така и Алис Вайдел, лидерът на „Алтернатива за Германия“, са силно проруски настроени.

Най-важното нещо, което ще означава европейският наклон към популизма, е оцеляването. Американските коментатори, бидейки интроспективни хора и обичащи да пишат за края на нещата, вероятно ще видят поражението на Тръмп като отбелязване на края на популизма. Но Тръмп е просто последната проява на много по-голямо движение.

Настоящата популистка вълна вероятно започва в Европа, а не в САЩ (или Великобритания). Жан-Мари льо Пен започва политическата си кариера през 1956 г., когато влиза във френския парламент и участва на своя първи президентски вот през 1974 г. Силвио Берлускони, четирикратният министър-председател на Италия през 90-те и началото на този век, е предвестник на твърде много от идеите на Тръмп, включително овладяването на медиите, мрачната харизма, женкарството и егоизма.

Пренасочването към Европа може да означава и засилване на популистките теми. ЕС е може би последният бастион на неолибералния проект за глобализация и свободни пазари. Значителен популистки напредък ще сложи край на този вече избледняващ проект. Европа е по-близо до мюсюлманския свят от САЩ и има значително по-голямо мюсюлманско население. Враждебността към имиграцията като цяло и към мюсюлманската имиграция в частност ще бъде дори по-важна за европейския популизъм, отколкото за популизма на Тръмп, подправен с опасения за намаляваща раждаемост и „цивилизационно заличаване“.

Следващата фаза на популизма ще бъде по-малко доминирана от намръщени старци, отколкото американската фаза, включваща жени като Льо Пен, Мелони и Вайдел. Популистката операция може също така да стане по-професионална. Тръмп е толкова невъздържан, че често стреля по собствената си страна.

Следващият обрат на избирателния цикъл вероятно ще покаже, че европейците могат да бъдат също толкова издръжливи, колкото и техните братовчеди отвъд Атлантика.