Защо разпадането на еврото е реалистичен сценарий

Фалитът на австрийската Kreditanstalt през 1931 г. доведе до вълна от банкови фалити в цяла Европа. Това се оказа началото на края на златния стандарт и превърна започналата 2 години по-рано рецесия в депресия.

Нашите опасения са, че евентуална серия от банкови и държавни фалити в еврозоната може да доведе до сходен колапс (еврото е най-близкият до стария златен стандарт механизъм, който съществува).

Разпадането на еврозоната ще предизвика нови сътресения в европейската и глобалната финансова система и вероятно ще разруши предпазните стени, които ни делят от една истинска депресия.

Колко реалистичен е този страх? Всъщност подобен сценарий е доста реалистичен и една от основните причини за това е, че много хора са уплашени. Ако настъпи паника, страхът набира своя собствена инерция.

За да я овладеете ви е необходим кредитор, който да е склонен и има възможността да оказва неограничена подкрепа. За момента обаче не е ясно дали еврозоната разполага с такъв кредитор. Договорените от европейските правителства фондове, които могат да подкрепят нуждаещите се страни са ограничени в много аспекти.

Въпреки че на теория интервенцията на Европейската централна банка (ЕЦБ) може да е неограничена, на практика банката може да не е в състояние да помогне, ако изтичането на капитали е твърде голямо.

Това върху което трябва да се замислим е, какъв ще е кредитният таван на Bundesbank или колко германската централна банка ще е склонна или ще й е позволено да предостави на останалите централни банки при подобен сценарий. Ще могат ли в случай на тежка криза ЕЦБ и европейските правителства да действат ефективно?

Анализаторите са наясно, че както банките, така и правителствата в някои ключови страни, които нямат никаква перспектива скоро да се върнат към растеж и страдат от висока и повишаваща се безработица, са подложени на сериозен натиск.

Няма по-недвусмислен пример за това от Испания, която поиска помощ за спасяването на банките си. Германското правителство обаче потвърди опозицията си срещу предоставянето на допълнителна подкрепа. Политическата система също е подложена на натиск – крехката демокрация в Гърция е пред колапс.

Колко още могат да издържат изпитващите затруднения европейски страни? Не е ясно. Какво ще се случи, ако страна напусне еврозоната? Не е ясно. Може би дори самата Германия обмисля подобен ход? Каква е дългосрочната стратегия за излизане от кризата? Никой не знае. При подобна несигурност паниката определено е рационална реакция.

Една изкуствено създадена валута подкрепена от толкова разнородни икономики е неизлечимо уязвима.

Досега не съм проумявал как е била допусната катастрофата от 30-те години, пише Улф. Сега обаче разбирам. Всичко което е необходимо са крехки икономики, негъвкав валутен режим, изострен дебат за това, какво трябва да се направи, широко разпространено убеждение, че страданието е оправдано, късогледи политици, неспособност за сътрудничество и неумение да се изпреварват събитията.

Паниката може и да изчезне, но сегашната доходност по облигациите на страни като Германия и САЩ говори за дълбок страх от рисковите активи. Политиците трябва да потушат тази паника, а не да я подклаждат.

Засега европейската администрация се проваля в това. Ако страните с добър кредитен рейтинг отказват да подкрепят закъсалите си партньори и ако последните не успеят да се спасят сами, системата определено ще колабира. Никой не знае какви ще са последствията за глобалната икономика. Но нима има някой, който иска да разбере?