Все още инфлацията е по-малкото зло

По-големите централни банки продължават да се притесняват от инфлационните ефекти, които породиха мерките им за борба с рецесията. Но Кенет Рогоф, професор по икономика в Университета в Харвард, споделя пред Project Syndicate, че според него това е грешка.

Претеглен спрямо политическите, социалните и икономическите рискове от все още слабия растеж след началото на кризата, устойчивият ръст на умерената инфлация не е нещо, за което трябва да се притесняваме. А точно обратното – в доста региони по света тя трябва да бъде поддържана.

Вероятно аргументът за умерена инфлация, например, от 4 до 6% на година, не е толкова убедителен, както беше в началото на кризата. Тогава умерената инфлация бе много полезна на фона на нежеланието на правителствата да отпишат част от дълга си, в комбинация със силно завишените цени на имотите и прекалено високите работни заплати в някои сектори на икономиката.

Разбира се, по това време икономистите бяха единодушни, че ще последва непосредствен стабилен растеж след резкия спад и поради тази причина беше глупаво да обвиняват инфлацията за каквото и да било. Изследвайки в дълбочина предишните финансови кризи, по всичко личеше, че отново има причина, поради която да се притесняваме, че спадът в заетостта ще бъде катастрофален, а възстановяването - мъчително бавно.

Днес, пет години по-късно, публичният, частният и външният дълг в много страни са на рекордно високи нива. Все още има разлики в размера на работните заплати между страните от периферията и тези в центъра на еврозоната. Но изглежда това е останало извън полезрението на централните банки.

Федералният резерв на САЩ предизвика смут на финансовите пазари, като обяви, че може да прекрати програмите за количествени улеснения. Предполагаемият изход от тази ситуация може да доведе до примирие между привържениците и противниците на политиките на Фед. Привържениците имат запаси от огромна ликвидност, но с укрепването на икономиката противниците ще бъдат още по-щастливи, ако видят края на програмите за количествени улеснения.

Това е съвременният вариант на класическата рецепта за предотвратяване на проблемите, които инфлацията може да предизвика, дори ако не е достигнато високо ниво на заетост. Уилям Макензи Мартин, президентът на Фед в периода 1950-1960 г., се шегуваше, като казваше, че работата на централната банка е да „скрие навреме купата с пунша, тъкмо когато купонът е в разгара си“.