Фискалната политика трябва да помогне на паричната

По време на симпозиума за икономическа политика в Джаксън Хоул през 2014 г. Марио Драги учтиво се отклони от обичайната реторика за строги икономии, като каза, че „би било полезно“, ако фискалната политика може да играе по-голяма роля, наред с паричната, за повишаване на търсенето.

Пет години по-късно централните банкери се срещат отново в Джаксън Хоул (22-24 август), докато Драги се подготвя да напусне Европейската централна банка. Те не трябва просто да се вслушват в съветите на Драги, но да отидат още по-далеч, пише за Financial Times Джийн Бойвин, глобален ръководител на BlackRock Investment Institute.

Следващият отговор при икономически спад вероятно ще изисква безпрецедентно начинание за „директно стимулиране“: намиране на начини за по-пряко предоставяне на пари в ръцете на субекти, които могат да ги харчат, включително потребители.

Въпросът е, че няма достатъчно пространство за паричната политика, за да се справи със следващия спад. Конвенционалната и неконвенционалната парична политика стимулира растежа главно чрез намаляване на краткосрочните и дългосрочните лихвени проценти.

Но това изисква ставките да се понижават непрекъснато, като вече няма пространство за това. Глобалната икономика все още расте и въпреки това в Европа около две трети от държавните облигации имат отрицателна доходност. В САЩ доходността по 10-годишните ДЦК вече наближава рекордни ниски стойности и може да се насочи към нулата при рецесия.

Директното стимулиране може да включва такива стъпки като данъчни отстъпки с изричната цел да се върне инфлацията до или над целта. Но ще е необходима ясна рамка, за да се избегнат подкопаването на независимостта на централната банка и отварянето на вратата за безразсъдни фискални разходи.

Прякото стимулиране изисква следното: първо, определяне на обстоятелствата, които биха изисквали такава необичайна координация. Второ, инфлационна цел, за която фискалните и паричните власти носят съвместна отговорност. Трето, механизъм, който осигурява бързо разгръщане на фискалната политика. И накрая, ясна стратегия за излизане.

Например, политиците биха могли да създадат постоянен авариен фискален механизъм, който да се активира само когато се изчерпи паричната политика и се очаква инфлацията да остане под целта през хоризонта на политиката.

Размерът на този механизъм ще бъде определен от централната банка и калибриран за постигане на инфлационна цел, която ще включва компенсиране за минало неизпълнение на целта. Фискалният орган ще разпредели средствата. След като средносрочната тенденция за инфлацията се върне към целта и паричната политика възвърне малко пространство за маневриране, механизмът ще бъде затворен. Важно е, че подобно устройство би помогнало за запазването на независимостта и надеждността на централната банка.