Вирусът подчертава провалите на социалната политика и сенките над пазара на труда

В тези времена на пандемията от COVID-19 голямото предизвикателство за повечето от нас е как да защитим себе си и семействата ни от вируса и как да запазим работните си места. За политиците това означава преодоляване на пандемията без да се нанасят необратими щети на икономиката в процеса на „оздравяване, пише Гай Райдър, генерален директор на Международната организация на труда (МОТ) в коментар за Euractiv.

С над три милиона случаи на заразени и с около 217 000 жертви на вируса до този момент в световен мащаб и очаквана загуба на 305 милиона работни места по целия свят до средата на годината, залозите никога не са били по-големи.

Правителствата продължават да „следват науката“ в търсенето на най-добрите решения, виждайки очевидните ползи от международното сътрудничество при изграждането на необходимия глобален отговор на едно глобално предизвикателство. 

Но във войната срещу COVID-19, която все още трябва да бъде спечелена, виждаме, че това, което ни очаква след победата, е „новото нормално“ в начина на организиране на обществото и начина, по който ще работим.

Това едва ли е успокояващо. 

Защото изглежда, че никой не може да каже какъв ще бъде новото нормално. Защото посланието е, че то ще бъде продиктувано от ограниченията, наложени от пандемията, а не от нашите избори и предпочитания. И защото сме се сблъсквали с това и преди.

Надеждите, които изкристализираха след катастрофата през 2008-2009 г., е, че след като ваксината срещу финансовата болест бъде разработена и приложена, глобалната икономика ще бъде по-сигурна, по-справедлива и по-устойчива.

Но това не се случи.

Старото нормално положение беше възстановено, а хората от долните ешелони на пазара на труда се оказаха още по-долу.

Така че 1 май, международният ден на труда, е подходящият повод да разгледаме по-внимателно този нов нормален режим и да започнем със задачата да постигнем по-добър „нормален“ режим, не толкова за онези, които вече имат много, а за тези, които имат твърде малко.

Тази пандемия оголи по най-жесток начин несигурността и несправедливостите в нашия работен свят. Именно намаляването на поминъка в неформалната икономика - където шестима от десет работници си изкарват прехраната – даде заряд на предупрежденията на Световна продоволствена програма (WFP) за наближаващата пандемия на глада.

Именно широките дупки в системите за социална защита дори в най-богатите страни са поставили милиони хора в ситуация на лишение. Именно неуспехът да се гарантира безопасността на работното място осъжда близо 3 милиона души да умират всяка година заради работата, която вършат.

И това е непроверената динамика на нарастващото неравенство, което означава, че ако здравният вирус не дискриминира жертвите си по своето социално и икономическо въздействие, той дискриминира брутално най-бедните и безсилните.

Единственото, което трябва да ни изненадва във всичко това, е че сме изненадани.

Необходимо е бедствието около COVID-19 да обедини досегашните дефицити в колективнен социален катаклизъм, с който се сблъсква светът днес. Това го знаехме и преди: просто избрахме да не ни пука.

Преди петдесет и две години Мартин Лутър Кинг в реч пред стачкуващите санитарни работници в навечерието на своето убийство напомни на света, че в целия труд има достойнство. Днес, по подобен начин вирусът подчертава важната роля на работещите герои в тази пандемия.

Хората, които обикновено са невидими, подценявани, дори игнорирани. Социалните работници, чистачите, касиерите в супермаркети, работниците в транспортния сектор - твърде често биват поставяне в редиците на бедните и неосигурените.

Днешното положение подчертава минали провали в политиката и бъдещите ни отговорности.

Имаме пред себе си задачата да изградим бъдеще пред работата, в което хората да се справят с несправедливостите, които пандемията маркира, заедно с постоянните и вече неотложни предизвикателства по отношение на климата, цифровизацията и демографския преход.