Неравенството е в основата на ниските лихви

Защо централните банки намират работата си за толкова трудна? Често срещано мнение е, че това е така, защото не са особено умни. Хората, които твърдят това, настояват, че централните банки трябва да поддържат лихвените проценти в съответствие с техните исторически норми. Това е погрешно, защото историческите норми са без значение. Въпросите са защо и какво означава това за нашите икономики, пише Мартин Уулф за Financial Times.

Изследване на Атиф Миан, Лудвиг Щрауб и Амир Суфи, представено на паричната конференция на Федералния резерв в Джаксън Хоул, Уайоминг, на 27 август хвърля светлина този въпрос. То достига до заключение, вече посочено в по-ранната им работа: основното обяснение за спада на реалните лихвени проценти е високото и нарастващото неравенство, а не демографските фактори, като например начинът на спестяване от страна на следвоенното поколение през целия им живот, както твърдят някои.

Анализът започва с оценки на реалния „естествен лихвен процент“, концепция, която препраща към шведския икономист Кнут Виксел. Естественият лихвен процент, обяснява той, балансира търсенето и предлагането в икономиката, което се проявява чрез стабилни цени. Съвременната доктрина за таргетиране на инфлацията произлиза от тази идея. От решаващо значение обаче е, че оценките за този процент в САЩ показват спад от около 4% преди четири десетилетия до около нула сега.

Този спад се наблюдава и в други страни с високи доходи, както би могло да се очаква: в една отворена световна икономика равновесните реални лихвени проценти би трябвало да са близки. Както отбелязва изследването, спадът „поражда опасения за трайна стагнация, заплашва с балони при активите и усложнява паричната политика“. Всъщност това е голяма част от причината, поради която централните банки трябваше да извършват огромни покупки на активи в кризисни ситуации като сега.

Главното основание на авторите е, че темпът на спестяване варира много повече според доходите в рамките на възрастовите групи, отколкото според различните възрастови групи. Разликите освен това са огромни: в САЩ 10-е процента от домакинствата по най-високи доходи имат коефициент на спестяване с между 10 и 20 процентни пункта по-висок от останалите 90 процента. Предвид това разминаване, увеличаването на дела на по-богатите домакинства по доходи неизбежно повишава общата склонност към спестяване. Навлизането на следвоенното поколение в зряла възраст не обяснява нарастващата склонност към спестяване и спада на реалния лихвен процент, тъй като нарастването на спестяванията бе продължително, докато въздействието на демографската промяна върху спестителското поведение - не.

На макро ниво спестяванията трябва да съответстват на инвестициите. И така, какво се случва, когато богатите стават по-богати и се опитват да пестят повече? Лихвите би трябвало да спаднат. Оказва се, че въздействието на това върху бизнес инвестициите е доста слабо. Всъщност склонността към инвестиране е хронично слаба, отчасти по демографски причини. Така че компенсирането трябваше да дойде или от постоянни фискални дефицити, или от по-високи разходи на долните 90%. Двигател и на двата фактора е дългът, а на втория - и балони в цените на активите, особено при жилищата. Докато централните банки тласкат естествения лихвен процент надолу, те задвижват и двата процеса. Но с увеличаването на съотношенията на дълга естествените лихви спадат още повече, тъй като силно задлъжнелите стават все по-малко кредитоспособни.