Пандемията се управлява като здравния сектор – без визия

Около една година след началото на ограничителните мерки за справяне с пандемията от коронавирус в България много неща се подобриха, но изглежда, че някои уроци остават ненаучени, коментира Калоян Стайков от екипа на Института за пазарна икономика. Към 4 април са заети 24 844 болнични легла за активно лечение, от които 10 014 (40%) са заети от пациенти с коронавирус – нещо, което беше немислимо преди година. Натискът върху здравната система е много по-голям, същевременно тя е значително по-гъвкава и подготвена, за да се справи с него, макар че натрупаната умора при медицинския персонал се увеличава.

На този фон ограничителните мерки се затягат в последния възможен момент и се разхлабват при необясними обстоятелства и без отношение към броя и тенденцията на положителните случаи. В началото на февруари правителството обяснява, че няма нужда от нови мерки, защото страната се намира в начална фаза на плавен подем (което не е вярно - ръстът на случаите по това време вече е експоненциален). Следват няколко стъпки на премахване на ограничения, а в средата на март министърът на здравеопазването казва, че ситуацията става изключително сложна; това е било очаквано от правителството, защото се разпространява британският щам; нови мерки няма да има, защото „хората не са готови“.

Абсурдният подход към ситуацията, може би най-добре се илюстрира от изказване на министъра за плана за ваксинация – „Такъв е нашият план. Хубав, лош, така сме го решили.“ В условия на рекордно висок брой положителни случаи през последната седмица, макар и това да е първата седмица от 24 януари, в която намаляват, управляващите вече говорят за ново разхлабване на мерките.

Подходът за справяне с пандемията много прилича на отношението на политиците[1] към здравеопазването като цяло – системата работи някак, реформи се правят в краен случай. От години се вижда, че различни отделения, а на места – и цели болници, страдат както от липса на адекватна материална база, така и на квалифицирани кадри. Ясно е, че има несъответствия, меко казано, във възнагражденията както на отделни лекари в различни отделения и специалности, така и между медицинския персонал.

От години бюджетът на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) е в хроничен недостиг, тъй като твърде голяма част от него се насочва към финансиране на болнична помощ и лекарствена терапия. Единствените промени обаче се случват след остро недоволство и заплахи за протест от лекари в различни отделения и болници, медицински сестри или във връзка с някоя национална кауза, като детската болница. Но дори и тогава мерките са половинчати и по-скоро запушват дупки, отколкото да търсят трайно решение.

Както развитието на пандемията, включително необходимост от болнична помощ, организиране на ваксинация и т.н., така и цялостната необходимост от здравни грижи в страната са подвластни на измерими и предвидими параметри.

Има достатъчно модели по света, включително в страни, от които редовно се твърди, че черпим добър опит и практики – Германия, Холандия, Австрия, Франция и т.н. – на база на които да се изготви годишният бюджет на НЗОК. Нещо повече – както моделите, така и обичайната практика в страната, биха показали, че системата не се нуждае от толкова болници за активно лечение, което е скъпо, а тези дейности могат да се прехвърлят в извънболничната помощ. Темата се дискутира от години, но обикновено приключва със заучената фраза „извънболничната помощ не е подготвена“[2] и все не остава време да започне подготовката.