Крахът на Silicon Valley Bank е червен флаг за лихвения риск

От всички начини, по които една банка може да фалира, пътят на Silicon Valley Bank към банкрута изглежда е един от най-безразсъдните.

Банките съществуват, за да поемат и управляват ликвидни, лихвени и кредитни рискове. Ето защо е зашеметяващо да чуем, че американска банка току-що се е провалила, защото е инвестирала голяма част от набъбналата си база от депозити, предимно изплащаеми при поискване, в дългосрочен портфейл от облигации, държани до падеж, без хеджиране на лихвен процент, пише Жером Леграс, управляващ партньор и ръководител изследвания в Axiom Alternative Investments, за FT.

Фалит с такива мащаби повдига много въпроси – относно риска от разпространение, за надзора и регулаторите, за въздействието върху пазара на рисков капитал и т.н.

Основната причина е световен феномен: лихвените проценти се повишават бързо и навсякъде. Затова е разумно да се попитаме дали подобна катастрофа с още по-висока скорост може да се случи и другаде.

Има три съставки на тази експлозивна рецепта: променливи депозити, висок лихвен риск от страна на активите и недостатъчно хеджиране. След като съставките са налице, това е филм, който сме гледали и преди: започва теглене на депозити, дългосрочните активи трябва да бъдат продадени на загуба и при липса на хеджиране банките фалират.

Като имаме предвид тази рамка, нека сравним уязвимостта на три големи банкови пазара – САЩ, еврозоната и Япония. Нивото на депозитите е ключово.

Какво правят банките, когато имат твърде много депозити? Купуването на дългосрочни облигации е обичайна тактика.

Европейските банки, белязани от загуби по време на кризата в еврозоната, научиха по трудния начин, че няма безплатен обяд, който да се спечели от подобна стратегия - те знаят, че портфейлите им с облигации трябва да бъдат хеджирани. След първите европейски банкови регулаторни стрес тестове през 2009 г. банките бяха тествани за тяхната чувствителност към спадове в стойността на държавните облигации. Лошите резултати от тестовете косвено доведоха до спасяването на италианския кредитор Monte dei Paschi.

Възможно ли е да се определи количествено този риск и въздействието на хеджирането, което банките използват за трите банкови пазара? Е, основните структури на депозитните пазари са сходни. Например общият дял на застрахованите депозити е сходен в еврозоната и САЩ - около 58 на сто.

В сравнение с Европа или Япония САЩ претърпяха по-рязко покачване на растежа на депозитите по време на пандемията от Covid-19. Забавянето до дългосрочен среден растеж изглежда логично.

Нещо повече, спирането на програмите за изкупуване на облигации на централните банки от последните години, известно като количествено затягане, се случва по-бързо в САЩ. Това намалява количеството пари във финансовата система, като по този начин механично намалява банковите депозити.

Банковите правила на ЕС предоставят също преференциално третиране на вложителите на дребно, независимо дали депозитите са застраховани, или не. Следователно депозитите в САЩ са малко по-уязвими.

Изправени пред подобен проблем (инвестиране на огромни потоци от депозити въпреки скъпия пазар на японски държавни облигации, който все повече се притежава от централната банка), японските банки диверсифицираха, като инвестираха в чужбина. С други думи, те се адаптираха към света на отрицателните лихви и губещите депозити. Само че известен риск винаги остава.

Оценката на ситуацията е трудно упражнение, най-вече защото изисква точно разбиране на поведението на вложителите. Депозит при поискване, който не плаща лихва, на лоялен клиент може да се използва като хедж срещу 5-годишен актив. Ако клиентът промени решението си, хеджирането веднага се изпарява. Ето защо е изключително важно банките да моделират правилно поведението на своите клиенти.

За количествено определяне на рисковете беше въведена международна рамка (т.нар. IRRBB за лихвен риск в банковия портфейл), но до голяма степен анулирана от президента Доналд Тръмп за американски банки с активи под 250 млрд. долара.

Какво ни казват числата?

Еврозоната изглежда като безопасно място. Като цяло увеличение на референтните лихви с около 2 процентни пункта може да доведе до намаление на стойността на собствения капитал на банките в блока с около 4 на сто. Има обаче дисперсия и очевидно размерът има значение.

Германската Бундесбанк изчислява, че за големите, системни кредитори има риск от потенциално увреждане на капитала от около 6 процента, но за кооперативните или спестовните банки този процент нараства до е 22.

Числата за САЩ са изненадващо трудни за намиране и дори някои системни банки не ги отчитат. Там потенциалните рискове са по-високи, отколкото в Европа.

При Япония, която прие глобалната регулаторна рамка по въпроса през 2018 г., нещата са различни. Дори само при тест за шок от покачване на лихвените проценти с 1 процентен пункт очакваният удар върху собствения капитал е 18 процента. Разликата е голяма между големите и малките кредитори – 10% срещу 30%.

По-високи лихви в Япония ще трябва да бъдат въведени с изключително внимание. Това отдавна е признато от пазарите. Колапсът на SVB сега със закъснение постави въпроса пред очите на инвеститорите по целия свят.