Фед, ЕЦБ и АЦБ трябва да комуникират по-добре, а не по-малко

Революцията на прозрачността в централното банкиране изглеждаше неудържима в продължение на три десетилетия. Отминаха дните, когато глобалните парични институции функционираха като „храмове на секретността“. Отмина и философията на Английската централна банка (АЦБ) „Никога не обяснявай, никога не се оправдавай“.

В миналото са и времената, когато председателят на Федералния резерв Алън Грийнспан можеше умишлено да замъглява смисъла на казаното пред Конгреса (или по собствените му думи - „да мърмори с пълна несвързаност“). След като Джером Пауъл пое ръководството на Фед през 2018 г., той заяви, че културата на разкриване на информация вече е „трайно установена“ по света, пише Джонатан Левин за Bloomberg.

Пауъл обаче грешеше, а неговият наследник Кевин Уорш е решен да върне часовника назад. Той отказва да се ангажира с редовни пресконференции; отказва да последва колегите си и да предоставя икономически и парични прогнози; демонстрира широко пренебрежение към всичко, което би могло да се определи като „предварителни насоки“ - тоест към информацията за това накъде според централните банки се движи паричната политика.

Миналата година той заяви пред инвеститори, че Фед просто трябва да „спре да говори толкова много“. Тревожно е, че той изглежда намира подкрепа сред колегите си от други централни банки.

Известна преоценка е полезна. По време на пандемията от Covid-19 редица централни банки дадоха публични обещания как ще провеждат паричната политика през следващите месеци и години, въпреки че тогава никой - дори медицинските експерти и учените, не беше уверен какво ще донесе бъдещето. Когато глобалната инфлация рязко се ускори през 2021 г. и 2022 г., някои централни банкери заявиха, че тези ангажименти са ограничили гъвкавостта им.

Финансистите обаче биха сгрешили, ако използват този епизод като оправдание, за да се върнат към замъгляването и непрозрачността. Това би затруднило търсенето на отговорност от тях и потенциално би върнало несигурността и волатилността на пазарите, които по-голямата прозрачност успя да смекчи. Решението не е да се оттеглят зад завесата, а да направят комуникацията по-добра.

Преходът към прозрачност започна до известна степен в отговор на политическия натиск в САЩ. Винаги е имало критици, които са виждали Фед като „елитен, потаен храм на паричните манипулации“, както шеговито го формулира Грийнспан. До края на 1993 г. призивите за по-прозрачна централна банка вече се бяха превърнали в широко разпространено обществено движение. Недоволството от икономиката се сблъска със скандал около изтичането на информация за паричната политика, а Хенри Б. Гонсалес, демократ от Тексас и председател на Комисията по банково дело към Камарата на представителите, започна публична кампания за публикуване на стенограмите на Фед.

Грийнспан се противопостави на това. Той смяташе, че подобно разкриване на информация ще възпрепятства дебатите във Фед по деликатни икономически и политически въпроси. Той дори се противопоставяше на едновременното публично оповестяване на решенията за паричната политика, като твърдеше, че това може да разтърси пазарите и да „намали гъвкавостта“ при вземането на решения. (Забележете повтарящия се характер на това официално оправдание за непрозрачността.)

Кампанията на Гонсалес обаче даде резултат. Федералната комисия за операции на открития пазар (FOMC), която определя лихвените проценти, се съгласи да съхранява стенограмите и да ги публикува с петгодишно закъснение. Когато Фед започна да повишава лихвените проценти през февруари 1994 г., FOMC обяви промяната публично за първи път.

Фед не беше първата централна банка, която започна да обявява решенията си за паричната политика в реално време – Австралийската централна банка започна да прави такива изявления през 1990 г. Приемането на тази практика от най-мощната финансова институция в света се оказа повратна точка. Английската централна банка, Японската централна банка (ЯЦБ) и Европейската централна банка (ЕЦБ) последваха примера до края на 90-те години, като ЕЦБ дори започна да отговаря на въпроси на журналисти след първото си заседание по паричната политика през 1999 г.

Откритостта се превърна в най-доброто противодействие на обществеността, която - с право или пък не, беше склонна да гледа на централните банки с цинизъм. Това беше единственият начин тези институции да продължат да заслужават предоставените им власт и независимост в демократичните общества. Наследникът на Грийнспан, Бен Бернанке, вече беше привърженик на прозрачността, когато стана председател на Фед, но глобалната финансова криза от 2008 г. даде на движението нов стимул.

След като централните банкери свалиха лихвените проценти до нулата, за да се борят с икономическия колапс, те се нуждаеха от нови инструменти за стимулиране на икономиките. Централните банкери започнаха по същество да казват на обществеността какво биха могли да направят след това, за да управляват пазарните очаквания и да влияят върху цените на финансовите активи - тактика, известна като „предварителни насоки“.

Когато през декември 2008 г. Фед понижи основния си лихвен процент почти до нулата, институцията сигнализира публично, че вероятно ще го запази на това ниво „за известно време“ (което скоро след това се превърна в обещание да го задържи нисък „за продължителен период“). Сред останалите централни банки тази на Канада, ЕЦБ и Английската централна банка превърнаха този инструмент в съществена част от арсенала си.

Проблемът с предварителните насоки днес е, че те обвързаха финансистите с предварително определени траектории по време на инфлационния шок през 2021 и 2022 г. „Ако имам едно съжаление, то е, че се почувствах обвързана и принудена от предварителните насоки“, заяви председателят на ЕЦБ Кристин Лагард през юли по време на дискусия, в която участваха още Уорш, гуверньорът на Английската централна банка Андрю Бейли и ръководителят на Канадската централна банка Тиф Маклем. „Ние намерихме обща позиция“, добави Уорш.

Централните банкери използват собствените си грешки, за да аргументират необходимостта от по-малко разкриване на информация. Големите централни банки се различаваха значително по отношение на насоките, които предоставяха през 2021 г., но всички закъсняха по сходен начин с повишаването на лихвените проценти. Съвкупността от доказателства подсказва, че основната причина са били универсално лошите прогнози за инфлацията, а не лошите предварителни насоки. Централните банки трябва да подобрят моделите си, вместо да се опитват да прикриват грешките си.

Днешните обстоятелства изискват комуникация от фундаментално различен характер, различна комуникация не означава по-малко комуникация.

Много централни банки, включително АЦБ и ЕЦБ, започнаха да експериментират с анализи на сценарии: как би изглеждала траекторията на лихвените проценти, ако икономическото развитие ни изненада? Около една четвърт от централните банки използват такива варианти, за да описват перспективите пред паричната политика към 2025 г., а близо половината ги използват за комуникация на икономическите си прогнози. Сценариите могат да направят комуникацията с обществеността по-съдържателна и да предпазят централните банкери от задължаването с прогнозите, от което те изглежда толкова се притесняват.

Все пак трябва да има базов сценарий, за да разбира обществеността коя е най-добрата работна хипотеза на централните банкери. АЦБ наскоро научи този урок, когато публикува три сценария без базов такъв, което озадачи обществеността. В САЩ сценарният анализ би оставил място за Summary of Economic Projections - обобщението на икономическите прогнози на Фед, което предоставя различен тип информация, като показва степента на съгласие в рамките на комисията. Изказванията на членовете на FOMC дават на обществеността представа за характера и посоката на дебата.

Най-притеснителната част от критиките към предварителните насоки е, че те могат да бъдат използвани като претекст за премахването на всякакви инициативи за прозрачност. Кевин Уорш вече използва неприязънта си към предварителните насоки, за да избягва въпроси на журналисти при първите си публични изяви като председател на Фед, и е неприятно, че може да създава модел, който да се следва през следващите четири години. Всяка оценка на икономиката потенциално би могла да бъде определена като предварителна насока. Но ако централните банкери не са длъжни да обясняват начина си на мислене, обществеността ще се затрудни да им търси отговорност, когато грешат, а още по-малко ще може да установи точно откъде е произлязла грешката.

Прозрачната и прецизна комуникационна стратегия е нещо повече от фасада. Тя защитава независимостта, като укрепва доверието на обществеността. А заедно с тази спечелена автономия, прозрачността е свързана със значително по-ниска волатилност на инфлацията, както показва знаково изследване на повече от 100 централни банки, проведено от икономистите Н. Нергиз Динчер и Бари Айхенгрийн.

Аргументът на Уорш звучи подобно на този, който Грийнспан представи по време на изслушванията на Гонсалес: „Важно е да признаем, че в едно демократично общество решенията в областта на публичната политика трябва да се вземат открито“, призна Грийнспан пред комисията през 1993 г. „С изключение на случаите, когато публичността възпрепятства основната функция, възложена на дадена институция по закон.“

С други думи: „Сложността на централното банкиране го превръща в изключение от правилото. Но ние ще направим това, което е най-добро - доверете ни се!“

Последните три десетилетия показаха, че що се отнася до прозрачността на централното банкиране, няма място за подобни уговорки. Обществеността наистина може да понесе цялата истина за начина, по който се провежда паричната политика - и има право да я изисква.