Играта на Мей с предсрочните избори, която може да доведе до обратния ефект

Решението на Тереза Мей от миналата седмица да организира предсрочни избори е истинска хазартна игра, макар и не поради причините, които обикновено карат политиците да избягват ненужни срещи с гласоподавателите, коментира Wall Street Journal.

Рискът британският министър-председател да изгуби изборите на 8 юни клонят към нулата. Социологическите проучвания сочат, че нейната партия на консерваторите ще получи между 40% и 50% от вота, а това е с до 25 процентни пункта повече от опозиционната партия на лейбъристите, чийто лидер Джереми Корбин миналата година получи вот на недоверие от около 80% от депутатите в партията си. Проучванията предполагат, че само 14% от избирателите го възприемат за надежден министър-председател.

Вместо това рискът за Мей е тя да не постигне основната си цел – да подобри позицията си за предстоящите преговори около Brexit с Европейския съюз. За да се случи това, тя се надява да увеличи мнозинството си с 17 места в 650-членната Камара на общините.

Това е важно не защото по-голямото мнозинство някак ще сплаши Брюксел – ЕС вече обяви тежки насоки за преговори, създадени, за да защитят интереса му, който няма да се промени в отговор на политическите развития във Великобритания. Мнозинството в парламента обаче ще намали уязвимостта ѝ спрямо собствените ѝ депутати от двете страни на линията Brexit, а това ще ѝ даде по-голяма гъвкавост да прокара каквото сделка постигне. Това означава и, че няма да има нужда от провеждането на избори през 2020 г., точно когато разводът с ЕС се финализира и когато истинската цена започне да кристализира. Въпреки това има три начина, по който ходът на Мей може да доведе до обратния ефект.

Първият риск е в разгара на кампанията Мей да бъде принудена да разясни стратегията си около Brexit, което след това да върже ръцете ѝ и да намали гъвкавостта ѝ в преговорите.

Досега от стратегията ѝ около Brexit са ясни само няколко червени линии – приключване на юрисдикцията на Съда на Европейския съюз и нов контрол върху правата на живот и работа на европейските граждани във Великобритания. В същото време Мей настоява, че крайната ѝ цел е да осигури „дълбоко и специално“ партньорство с ЕС, което запазва възможно най-безпрепятствената търговия и сегашното сътрудничество в сферата на сигурността.

Тя обаче е споделила малко много за това как възнамерява да постигне тези цели, като вместо това предпочита да се скрие зад често повтаряните, но до голяма степен безсмислени лозунги, които не я ангажират по никакъв начин.

Ясно е, че тя възнамерява да преследва същата стратегия в предизборната кампания, която вече е белязана от нежеланието ѝ да се изправи пред въпроси от журналисти и от отказа ѝ да участва в телевизионни дебати с опозиционните партии.

Споделяйки възможно най-малко за плановете си, тя се надява да увеличи максимално привлекателността на партията си. Тя се нуждае от подкрепата на хардлайнерите поддръжници на Brexit, които предпочитат твърда раздяла с Брюксел вместо сделка с компромиси, които могат да ограничат капацитета на Великобритания след Brexit за независими действия. Но Мей се нуждае и от подкрепата на проевропейските гласоподаватели, които искат възможно най-близки отношения с ЕС.

При нормални избори управляващата партия не би имала шанс да избегне внимателното проучване на въпрос от такова жизненоважно национално значение. Но изправена срещу лейбъристите, които нямат обща позиция по Brexit, а лидерът им е непопулярен, стратегията може и да сработи.

Вторият риск е изборите да изместят центъра на тежестта сред консерваторите значително вдясно и така, дори да спечели по-голямо мнозинство, Мей може да се окаже още по-притисната от ревностните привърженици на Brexit, което да намали възможността ѝ за компромиси с ЕС.

Дори преди референдума застаряващите активисти на партията бяха по-скептично настроени към ЕС, отколкото традиционната ѝ база от избиратели – тенденция, която може само да се е засилила след миналия юли.

В същото време най-добрата възможност за консерваторите да спечелят места от лейбъристите и либералните демократи е да си върнат обратно избирателите, насочили се към подкрепящата Brexit партия UKIP на изборите през 2015 г., създавайки допълнителен стимул за хората да изберат кандидати, силно предпочитащи Brexit.

Третият риск е опозицията някак да успее да се съживи през следващите почти седем седмици и да не позволи на Мей да постигне целта си.

Най-лесният начин, по който това може да се случи е, ако лейбъристите се откажат от Корбин като лидер. Но това няма да се случи преди изборите. От друга страна Корбин е толкова слаб, че много депутати от партията може да успеят да запазят собствените си места, като открито не го подкрепят за министър-председател, ако спечели, харесвайки се на избирателите на базата на местното си реноме.

Тези перспективи може да бъдат засилени от тактическия вот на бивши гласоподаватели, подкрепили оставане в ЕС, и на избирателите, разтревожени от последствията от провал на консерваторите по важни вътрешни въпроси като данъци, здравеопазване и образование. Това може да се окаже от особена полза за либералните демократи, чието противопоставяне срещу Brexit ще им помогне да си спечелят места в проевропейските региони. Редица усилия вече са насочени именно към изготвянето на междупартийни списъци на кандидати противници на Brexit.

Мей очевидно е изчислила, че с подобно лидерство и с толкова слаба опозиция, това са рискове, които си заслужават да бъдат поети. Може и да е права. Но седем седмици в политиката са доста дълго време – а в политиката, както и в природата, вакуум не може да съществува.