Когато спортната дипломация срещне границите на твърдата сила

В един идиличен пролетен ден дипломати се събраха в градината на централата на ООН, за да поиграят футбол. В навечерието на Световното първенство по футбол и по повод Световния ден на футбола на ООН те организираха неформален турнир, в който един срещу друг се изправиха отбори, представляващи Африка, Азия, Европа и Латинска Америка, пише Foreign Policy.

Заменили костюмите и вратовръзките с шорти и футболни екипи, много от дипломатите говореха за потенциала на спорта да насърчава сътрудничеството между държавите.

„Конфликтите и войните не се решават чрез спорта, но спортната дипломация е изключително важна“, заяви постоянният представител на Германия в ООН Риклеф Бойтин, чиято страна беше домакин на празненство с бира и наденички след турнира „Спортът отваря съзнанието и обединява хората.“

През юни ООН организира и сериозна конференция, посветена на спортната дипломация, с участието на представители на бизнеса и академичните среди.

Сега, когато Световното първенство е в разгара си, дипломати се събират в салона на делегатите в централата на ООН, за да гледат мачовете на големи екрани, осигурени от американската мисия.

Спортната дипломация преживява своеобразен възход. В съвременен контекст тя често се разглежда като наследник на т.нар. „дипломация на пинг-понга“, която през 70-те години помогна за разведряването на отношенията между САЩ и Китай. Всъщност идеята е много по-стара и води началото си още от древните Олимпийски игри.

Обикновено спортната дипломация се определя като форма на „мека сила“ – термин, въведен от американския политолог Джоузеф Най, който описва способността една държава да влияе чрез убеждение, а не чрез принуда.

Днес спортната дипломация включва както символични прояви като футболния турнир в ООН, така и важни политически срещи в периферията на големи спортни събития. Такъв пример беше разговорът между държавния секретар на САЩ Марко Рубио и президента на Парагвай Сантяго Пеня по време на мача между националните отбори на двете страни в Лос Анджелис на 13 юни.

Под светлината на прожекторите обаче тазгодишното Световно първенство, организирано съвместно от САЩ, Канада и Мексико, разкри и ограниченията на меката сила.

Твърдата сила продължава да определя правилата на играта – независимо дали чрез строгата визова политика на администрацията на Доналд Тръмп спрямо футболисти, официални лица и фенове, или чрез опитите на ФИФА да влияе върху международния имидж на турнира.

Фасадата на политическия неутралитет в световния спорт отдавна започва да се пропуква. Нарастващият брой въоръжени конфликти – най-високият от Втората световна война насам – доведе до бойкоти, ограничения върху свободата на изразяване и забрани за участие.

На този фон все по-често се поставя въпросът дали спортната дипломация не е достигнала своите граници. 

Държавите инвестират огромни средства и политически усилия, за да бъдат домакини на събития като Световното първенство по футбол, Олимпийските игри или дори конкурса „Евровизия“, вярвайки, че това ще подобри международния имидж на страната им.

На този фон отношението на президента на САЩ Доналд Тръмп към Мондиал 2026 изглежда противоречиво. Очаква се той да връчи трофея на победителя във финала в Ню Джърси на 19 юли, но досега не е присъствал на нито един мач на американския национален отбор.

В същото време откриващият мач на САЩ срещу Парагвай се превърна в най-гледаната футболна телевизионна среща в историята на страната, като привлече средно 27,5 милиона зрители.

Все повече американци вероятно вече не биха се съгласили с известната реплика на бившия куотърбек от НФЛ и конгресмен Джак Кемп от 80-те години, че „американският футбол е демократичен капитализъм, а сокърът е европейски социалистически спорт“.

От една страна, Мондиал 2026 е най-международното световно първенство досега. Броят на участващите държави беше увеличен от 32 на 48, а много национални отбори разчитат в голяма степен на футболисти от диаспората.

От друга страна обаче, засилващата се съпротива срещу имиграцията – особено, макар и не само, в Съединените щати – превърна тазгодишния турнир в един от най-ограничителните по отношение на достъпа.

(Продължава на следващата страница)