Настъпва нова ера на икономическа война

Кризата в Ормузкия проток ни предоставя нови, ценни уроци за това как работи властта през XXI век. Европа трябва да се вслуша в тях, пише Euractiv.

Въпреки подписването на споразумение за прекратяване на огъня, ситуацията остава нестабилна, а преговорите между Вашингтон и Техеран са непрозрачни. По-рано Иран заплаши с пълно затваряне на пролива, ако прецени, че условията на сделката за прекратяване на огъня са били нарушени – риск, който показва, че икономическата война все още може да ескалира.

В свят, където в който търговски пътища се превръщат в оръжия, единствените две възможности са да влияем върху събитията или да бъдем повлияни от тях. В момента Европа се повлиява. 

Стратегията на региона за енергийна сигурност остава до голяма степен реактивна и зависима от военноморското присъствие на САЩ, за да се поддържат отворени важните водни пътища, както и от диверсификацията на пазара, която се оказва твърде плитка, когато възникнат смущения.

След годините от 2022 г. насам, прекарани в диверсификация, отдалечавайки се от опасни енергийни зависимости – замествайки руския газ с втечнен природен газ и изграждайки стратегически резерви – настоящата ситуация разкрива, че основната уязвимост на Европа все още не е решена.

Последните данни от началото на месеца показват, че иранският износ на суров петрол се е сринал с 84% за един месец, което е с 87% под средното ниво от предходната година. Самото производство е намалено с 800 хил. барела на ден.

САЩ не само санкционират иранския петрол, но и разполагат военни кораби, за да  възпират движението на много големи превозвачи на петрол, което прави разходите за застраховка все по-високи. 

Това принуди Техеран да използва по-малки, по-бавни и по-скъпи класове танкери, които намаляват експортния капацитет. 

По време на ирано-иракската война през 80-те години на миналия век САЩ се намесват, за да защитят търговския трафик през Ормузкия проток. Днес Вашингтон избирателно потиска иранския петролен трафик, докато Иран едновременно блокира други кораби, включително търговски превозвачи на суров петрол. Това са двама играчи, които използват едновременно едно и също място като оръжие. 

Режимът на санкции срещу Ирак след войната в Персийския залив предлага второ, предупредително сравнение. Тези санкции успяват да потиснат приходите от петрол и да ограничат превъоръжаването на Ирак, но те не успяват да затворят всички врати заради програмата „Петрол за храна“  и намесата на страни от региона, включително Йордания и Турция. Урокът е, че санкциите, без да се прилагат, могат да оставят големи пропуски, а политическата воля за тяхното запълване ерозира с времето.  

Най-важната празнина в правоприлагането днес е и най-показателна. Свързани с Китай кораби представляват близо една четвърт  от всички плавателни съдове, напускащи Персийския залив от март насам, и това изглежда е договорено, а не случайност. САЩ оказват максимален натиск върху иранските приходи, като същевременно отказват да се конфронтират директно с Пекин заради продължаващите покупки на санкциониран суров петрол. Изключението, с което се ползва Китай, сигнализира точно къде Вашингтон е готов да приложи натиск и къде не. 

Сенчестият флот също се трансформира по начини, които вероятно ще надживеят тази криза. Появата на масови корабособственици, които поемат танкери с  документирана история на санкции,  предполага, че границите между легалната и сивата морска икономика започват да се размиват.

Това „посивяване“ на световния корабен флот създава дългосрочни  пропуски в управлението, които съществуващите режими на санкции не са предназначени да отстранят. Разбира се, морското право на ООН беше погрешно от самото начало, тъй като геополитическият пазарлък подкопа отчетността на държавите, преди мастилото да е изсъхнало. 

Ефективното затваряне на пролива от Иран е и акт на икономическа война, чиито разходи се разпределят сред участниците на световните пазари. Застрахователните премии скочиха рязко, а пренасочването на пратките добавя разходи към веригите на доставка далеч отвъд Персийския залив. Техеран може да губи битката за износа, но способността му да спъва световната икономика остава непоколебима.  

Това, което юни ни казва за икономическата война, е, че независимо дали е водена от суперсила или от санкционирана държава, тя може да доведе до срив на приходите от износ, съкращения на производството, изтощителни заобиколни решения и да увеличи риска за световните пазари. Тя е и по-жизнеспособна, когато се води с достатъчно неяснота, за да се избегне предизвикването на ескалационни реакции, които би могла да предизвика една по-директна конфронтация.

Европейските енергийни пазари остават изложени на смущения в Персийския залив, а рекордно високите цени в края на май са ранен сигнал за това какво означава една продължителна криза за конкурентоспособността на европейската промишленост. ЕС не е страна в този конфликт, но въпреки това понася последиците от него.