Основателен ли е страхът от дефлация?

Това вкара Европейската централна банка (ЕЦБ) и голям набор кейнсиански икономисти в паника. От банката решиха да отговорят на случващото се с план за изливане от „тежката ситуация“, който по съществото си представлява вливане повече от трилион новонапечатани евро в икономиката на континента, докато Пол Кругман трескаво предвещава апокалипсис от страниците на The New York Times.

Какъв е всъщност източникът на големия дефлационен страх, пита в свой материал Стоян Панчев от Експертния клуб за икономика и политика (ЕКИП).

От теоретична гледна точка за някои макроикономисти наличието на спадащи ценови нива създава стимул у консуматорите да отложат потреблението си в очакване на още по-ниски цени. Това се разглежда като особено опасно по време икономически кризи, защото допълнително може да намали съвкупното търсене. A както знаем, спадащото съвкупно търсене е основен причинител на кризите според кейнсианската теория за цикъла.

Тезата по-горе почива на идеята, че потреблението може да се отлага до безкрайност в очакване на по-ниски цени или по-голяма покупателна способност, което обаче от опит знаем, че е невъзможно. Макар и да има потребление, което може да се отложи във времето, за да се възползваме от по-ниски ценови равнища, това се случва само за определен малък диапазон от стоки и услуги. Всъщност ако това кейнсианско разбиране беше правилно, никой никога нямаше да си купува компютърна техника и нови мобилни телефони – там цените непрекъснато спадат, ако следваме логиката консуматорът трябва да седи и просто да чака. Да не отваряме темата за стоки, чието консумиране по дефиниция не може да се отлага, като храната например.

Уплаха у определени икономисти създава и епизодът на Голямата депресия в САЩ, където данните показват рецесия и дефлация в едно. Заради него, а и заради определени разработки в сферата, двата феномена се възприемат като свързани – т.е. на дефлацията се гледа като на причинител (или поне като на влошаващ фактор) на рецесии. Исторически данни обаче сочат по-различни неща, голяма част от икономическия растеж на Щатите през XIX век е съпроводен от дефлация.

Както едно изследване на самия Федерален резерв показва, почти 90% от всички епизоди на дефлация в монетарната история на САЩ не са съпроводени от рецесия. Същото доказва и Джозеф Салерно в един свой монограф от 2003 г. – икономически растеж и отрицателен индекс на потребителските цени (с който се мери инфлация/дефлация) са съществували заедно в много периоди от стопанската история.

В крайна сметка проблемът за дефлацията засяга и по-широкия въпрос за произхода на бизнес цикъла или какво всъщност поражда икономическите кризи и съответно как трябва да се решават те. Докато кейнсианските икономисти виждат проблема в липсващо съвкупно търсене, което да излекуват с активна монетарна политика и наливане на трилиони в икономиката чрез централните банки, то почитателите на австрийската школа разпознават точно кредитната експанзия и работата на същите централни банки като източник на балоните и тяхното неминуемо пукане.

Когато заради грешните сигнали дадени на предприемачите от изкуствено занижени (чрез централните банки) лихви, ресурси са вложени в лоши инвестиции и това доведе до възход, падение и до осъзнаване, че много проекти не са всъщност рентабилни, дефлацията, която се появява вследствие е лечебна. Тя е част от процеса на пренасочване на ресурс от лоши инвестиции в реално работещи проекти. Нима спадът в цените на имотите след 2008 г. е нещо нелогично и да трябва да бъде спряно? Не, на всички беше ясно, че става дума за огромен секторен балон.

Истината е, че дефлацията, както и инфлацията биха били едни напълно нормални процеси при монетарна система, която не включва централна банка монополист. И всъщност днес дефлацията е опасна най-вече за едни икономики, които са тотално зависими от и потънали в дълг, както и за тези, които движат и поддържат това статукво.