Срещата на върха на НАТО в Анкара беше повече предупреждение, отколкото бягство

Барон Хейстингс Исмей, военен съветник на Уинстън Чърчил и първият генерален секретар на НАТО, е първият човек, който определя организацията като съюз, чиято цел е да държи руснаците вън, американците – вътре и германците – долу. Срещата на върха миналата седмица беше почти изцяло посветена на втората задача, което не е признак за стабилност, пише Марк Чемпиън за Bloomberg.

Критерият за успех на двудневната среща на 32-та световни лидери беше просто институционално оцеляване. Целта беше да не се позволи на Доналд Тръмп да подлага на допълнително съмнение ангажимента на САЩ към член пети от Северноатлантическия договор, клаузата за колективна отбрана, това именно е частта, която държи руснаците вън. Те постигнаха тази цел, но всичко беше на косъм.

При пристигането си в Анкара Тръмп се върна към темата си за претенциите на САЩ към Гренландия (територия, която принадлежи на страната членка на НАТО Дания). Той определи други членове, без да ги назовава конкретно, като „слаби“, „жалки“ и нелоялни (защото не са се присъединили към войната с Иран, за която той не се консултира с тях). Вярно е, че към края на срещата на върха той вече хвалеше единството на алианса, но фактът, че тази избегната на косъм катастрофа се приема като успех, би трябвало да тревожи дълбоко военните стратези на НАТО.

Вместо да бъдат възможности за обсъждане на стратегии за справяне с бъдещи заплахи, тези събития се превърнаха в моменти на самоналожени рискове, които подготвят почвата Тръмп да разруши съюза, или не. Разумно, лидерите решиха да не повтарят това изпитание догодина, като отложиха следващата среща за 2028 г.

Но това е процес, докато бъдещият риск е действителен. Както пише изследователят на руските военни въпроси Майкъл Кофман в новия брой на списание Foreign Affairs, независимо как ще приключи войната в Украйна, Русия ще излезе от нея с въоръжени сили, които са значително по-големи, по-усъвършенствани, по-опитни, по-модерни и по-добре въоръжени, отколкото през февруари 2022 г., когато страната нахлу в Украйна. И тя ще води следващата война различно.

Не всички новини за НАТО са лоши. Никой вече не се тревожи за това да се държат германците долу. Съюзниците в НАТО искат повече, а не по-малко Луфтвафе (официалното название на германските военновъздушни сили – бел. ред.). В Анкара продължаваше да се обръща голямо внимание на сдържането на Русия чрез осигуряването на трайна подкрепа за Украйна. И няма съмнение, че страхът, че Тръмп просто ще се оттегли от НАТО ускори тенденцията европейските правителства да харчат повече в усилията си да изградят неамериканско възпиране, с което Москва би се съобразила.

Този път Тръмп не се върна към разпространяване на пропаганда на Кремъл за войната. Той дори заяви, че ще предостави лиценз на Украйна за създаване на ракети за противовъздушна отбрана Patriot. Тази перспектива може да се сблъска с огромни препятствия, но в момент, когато за пет години Киев превърна оръжейната си промишленост в размер на 750 млн. долара в сектор с капацитет от над 30 млрд. долара, би било неразумно да се пренебрегне този потенциал.

От срещата на върха могат да се извлекат още поне две поуки, освен очевидните за необходимостта от укрепване на промишления и военния капацитет на Европа.

Първата е, че съобразяването с исканията на Тръмп за споделяне на бремето никога няма да е достатъчно. Политиките му досега може би са ускорили реакцията на Европа на заплахата от Русия, но начинът, по който той се възползва от миналогодишното приемане на целта 5% от брутния вътрешен продукт (БВП) да отиват за отбрана, а след това просто премина към други свои любими поводи за недоволство от алианса подсказва по-дълбока враждебност. Тръмп просто не харесва НАТО и не вижда смисъл от организацията, той повтаря това още от 80-те години на миналия век. Той винаги ще намери повод за недоволство, без да се съобразява с причините или последователността.

Втората поука е, че за разлика от първия мандат на Тръмп, презрението към НАТО вече не се ограничава само до президента. Европейските стратези и стратезите в НАТО настояват за график за изтегляне на американските войски и ресурси, за да могат да се подготвят за това и да им осигурят заместители. Вместо това Пентагонът на министъра на войната Пийт Хегсет налага съкращенията в последния момент и то така, сякаш те са наказания.

Заместникът на Хегсет по въпросите на отбранителната политика Елбридж Колби очерта интелектуалната рамка на програмата за промяна, която той нарича НАТО 3.0. Няма нищо лошо в общите насоки, които той представи на другите министри на отбраната през февруари, като заяви, че НАТО трябва да се върне към първоначалния си дух от времето на Студената война, когато европейските страни членки поемаха голяма част от бремето по поддържане на танкове, войски и артилерийски оръдия на бойното поле за възпиране на потенциална съветска атака. Но това вече не се осбъжда. Същото важи и за намаляването на ролята на САЩ от 44% от отговора на НАТО на заплахи, който страната осигурява днес, на може би 30%. Това е неизбежно и съюзниците го отчитат в плановете си. Въпросът е как САЩ ще се изтеглят.

Ако администрацията наистина, както заяви Елбридж в речта си, имаше за цел да направи Европа по-сигурна, а НАТО по-силен, нямаше просто да започне да изтегля критични ресурси, докато европейските страни не са произвели или закупили заместители. Нито пък американските лидери щяха да се отдават на фантазии за това как Кремъл иска мир или да се представят за неутрални. Вместо това тя щеше да помогне на съюзниците си да се подготвят за бъдещата заплаха, която Кофман описва, включително като улеснява новите командни структури, в които САЩ играят по-малка роля.

През юни Елбридж наистина свика избрана група страни членки на НАТО, за да обсъдят планирането на трансформацията в Берген, Норвегия. Той заяви, че е поканил само Финландия, Германия, Нидерландия, Норвегия, Полша, Швеция и Великобритания, за да възнагради най-изявените участници в НАТО. Но изглежда, че в това е имало и нещо по-разделително. Прибалтийските страни, Дания (станала известна покрай позорния спор за Гренландия) и Гърция са похарчили повече за отбрана като процент от БВП от повечето поканени страни, включително САЩ. Великобритания е сред страните с най-бавни темпове на увеличение на бюджета, но беше включена. Франция не беше, въпреки че разполага с едни от най-силните способности в НАТО, включително единствената ядрена спирачка, която не зависи от САЩ, и въпреки че е начело на усилията за по-голяма европейска автономия, която Елбридж уж иска.

Страните с най-големи разходи в НАТО – разходи за отбрана като процент от БВП, в жълто – участниците в Берген. Графика: Bloomberg LP

Страните членки на НАТО в Европа наистина трябва да харчат повече и по-добре за отбрана. Те трябва да консолидират обществените поръчки и да прекъснат зависимостта си от американски ключови ресурси като започнат с т. нар. ISR, разузнаване, наблюдение и целеуказание, система, която е основен елемент във всяка съвременна война. А в толкова голям алианс ще е необходима променлива геометрия на групите държави и командванията, които са готови да поемат водещата роля при справянето с възможните бойни полета, които ги засягат най-много, след като САЩ се оттеглят и се оформи по-европейски подход към отбраната. Всичко това вече е добре разбрано в рамките на НАТО. И всичко това трябва да се направи вероятно в рамките на пет до седем години, необходими за военното възстановяване на Русия.

Въпросът за Колбридж би трябвало да бъде как да се впише изтеглянето на САЩ в този процес, а не как тази идеологически мотивирана администрация може да използва НАТО като лост за принуда и възнаграждаване на съюзници, които, както навремето вицепрезидентът Джей Ди Ванс красноречиво обясни, всъщност счита за врагове в културните войни, които са най-важни за нея.

Междувременно въпросът за останалата част от НАТО е как да се гарантира, че алиансът ще успее да се промени, преди Русия да се възстанови, ако се изправи пред американска администрация, която изглежда не иска да остави НАТО по-силна, а просто да я напусне.