FT: Германският модел – грешното евангелие за Европа

Последните френско-германски предложения за оптимизиране на икономическото управление на еврозоната са забележителни не само с това, което включват, но и с това което пропускат, пише в редакционен коментар Financial Times.

Шестте предложения, озаглавени „пакт за конкурентоспособност“, варират от обща основа за корпоративните данъци до реформа в пенсионната система, отмяна на индексацията на заплатите, конституционни поправки, налагащи таван на допустимите дългови нива, и взаимно признаване на дипломите - целящо улесняване на трасграничното движение на работна сила – както и създаването на национални банкови режими за управление на закъсали финансови институции в условията на криза.

Както и няколко други документа, приети от Европейския съюз (ЕС) след избухването на финансовата криза през 2007 г., този списък от мерки претендира да е по-скоро директен, отколкото завоалиран с детайли. Вероятно затова, за съжаление, в документа няма нито дума за разширяването на единния европейски пазар – най-важният двигател за икономическия растеж и интеграцията в ЕС. Вероятно именно затова в предложенията не се споменава тезата, че по-голямата хармонизация на икономическите политики би създала конкурентна среда за инвестиционния капитал, оказала се толкова полезна за Европа през последните 20 години, спомагайки за отварянето на трудовите пазари и понижаването на данъците върху бизнеса и доходите.

Не може да има съмнение, че предложенията отразяват германската диагноза за това какво се е объркало през първите 12 години от създаването на европейския валутен съюз и германските препоръки за излизане от кризата. Документът е поръсен с френски парфюм, но почеркът е германски. Дори може да си зададем въпроса дали Франция застава безусловно зад всички предложения от списъка. След изтощителната политическа битка през миналата година за прокарването на умерена реформа, която ще повиши пенсионната възраст до 62 години от 60 години през 2018 г., дясноцентристкото правителство във Франция едва ли е в настроение да се занимава с пенсионна реформа отново, а френските социалисти дори още по-малко.

Структурни икономически реформи, целящи да стимулират дългосрочния растеж, определено са уместни в регион, страдащ от хроничен демографски спад, недостиг на средства за социални разходи, висока безработица сред младите хора, ниска производителност и образователни системи, качеството на които варира чувствително между отделните страни. Но дори последните предложения да бяха направени преди въвеждането на еврото през 1999 г., те едва ли щяха да помогнат за предотвратяването на настоящата криза.

В Ирландия балансирани бюджетни правила, заложени в конституцията, нямаше да променят абсолютно нищо, докато обща данъчна основа за корпоративните данъци дори би влошила нещата допълнително, тъй като щеше да подплаши чуждестранните инвеститори. Страните, които имат механизми за индексиране на заплатите, като Белгия и Люксембург, не бяха в епицентъра на кризата, когато тя избухна.

Два далеч по-належащи проблема са вътрешните дисбаланси между страните кредитори и страните длъжници в еврозоната и недостатъчната капитализация на банковата система – слабост, прикрита от миналогодишните почти безсмислени стрес тестове. Все пак това е проблем, за който политиците в Германия не искат особено много да се говори, без съмнение защото германските банки са част от него. „Германските банки са световни шампиони по рискови транзакции“, коментира един бивш германски еврокомисар през 2009 г.

Въпреки това под една или друга форма лидерите от еврозоната вероятно ще приемат „пакта за конкурентоспособност“ просто защото Германия е основният кредитор на еврозоната и може да налага своята политика. Пактът е цената, която Германия поиска, за да стане финансов гарант на еврозоната.

Другите правителства всъщност са прави да се дразнят от факта, че пактът представлява прекалено явен опит от страна на Германия да премоделира еврозоната по свой образ и подобие. Германският икономически модел постигна завидни резултати за германците, но е наивно да мислим, че може или трябва да бъде възприет от всичките останали 16 страни от еврозоната, особено на цената на дълги години дефлация.