Новата реалност в еврозоната – ЕЦБ да финансира бюджетните дефицити

Речта на президента на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги по време на годишната среща на централните банкери в Джаксън Хоул предизвика огромен интерес, но тълкуванията на думите му са доста по-потресаващи в сравнение с това, което мнозина първоначално признаха. Ако бъде избегнат разпад на еврозоната, изходът от трайна рецесия ще изисква увеличаване на фискалните дефицити, финансирани от ЕЦБ.

Единственият въпрос е - колко открито ще бъде призната тази реалност, пише в свой анализ за сайта Project-Syndicate бившият председател на регулатора за финансови услуги на Обединеното кралство (Financial Services Authority), член на Комитета по фискална политика и на Камарата на лордовете Адаир Търнър.

Последните икономически данни принудиха европейските политици да се изправят срещу значителните дефлационни рискове, които са налице поне от две години. Инфлацията е далеч под годишната цел на ЕЦБ от 2 на сто, а растежът на брутния вътрешен продукт спря. Без ясни политически действия еврозоната – по подобие на Япония през 90-те години на ХХ век – рискува да изгуби десетилетие или две с мъчително бавен растеж.

До преди месец растящите притеснения провокираха неубедителни политически предложения. Президентът на Бундесбанк Йенс Вайдман призова за по-високи работни заплати. Но растежът на работните заплати няма да дойде без политически стимули.

Драги искаше да успокои курса на еврото, за да подобри конкурентоспособността. Но Япония и Китай също искат конкурентни валути, за да стимулират покачването на износа си. Еврозоната пък вече отбеляза излишък по текущата си сметка. Германският модел за растеж, воден от износа, няма да сработи за еврозоната като цяло. Определено в някои държави е необходима структурна реформа, за да бъде увеличен потенциалът за растеж в дългосрочен план. Но обикновено влиянието на структурната реформа върху краткосрочния растеж е негативно.

Еврозоната се нуждае от по-голямо вътрешно търсене, за да избяга от надвисналите дългове, натрупани преди кризата. В страни като Испания и Ирландия частните дългове нараснаха до неуправляеми нива. В други – като Гърция и Италия – публичните задължения също бяха твърде високи. Потреблението на домакинствата, бизнес инвестициите и публичните разходи бяха орязани в опит за намаляване на дълговете.

Но едновременното понижение на публичната и частната задлъжнялост може да депресира търсенето и растежа. Сблъсквайки се с намаление на частния дълг през 90-те години, Япония избегна още по-дълбоката депресия само чрез поддържането на големи бюджетни дефицити.

Ето защо фискалните мерки за икономии в еврозоната са в разрез с поставената цел. Например, колкото по-агресивно италианското правителство съкращава разходите или увеличава данъците, толкова повече публичният й дълг, който вече е над 130% от БВП – ще расте неуправляемо.

До преди две седмици европейските политици отричаха тази реалност. На 22 август в Джаксън Хоул Драги го призна. Без по-голямо съвкупно търсене, коментира той, структурната реформа може да бъде неефективна. А по-силното търсене изисква фискални стимули успоредно с провеждането на експанзионистична парична политика.