Путин търси смяна на режима в Турция

Мнозина се опариха, опитвайки се да предвидят следващите външнoполитически ходове на руския президент Владимир Путин, но би било сигурно да се обзаложим, че той ще копира всяка американска политика, която критикува. Ето защо Турция най-вече трябва да следи внимателно какво има да каже Русия по отношение на смяната на режима, коментира Иван Кръстев за BloombergView.

Този модел на външна политика тип „осъди, а после копирай“ е налице от известно време. През 2007 г. Путин осъди сериозно пристрастеността на Америка към използването на военна сила, оплаквайки се – вероятно като човек на мира, че „Няма с кой да си говори откакто Махатма Ганди почина“. Година по-късно Русия открито използва сила извън границите си за пръв път от края на Студената война, нахлувайки в Грузия.

През февруари 2008 г. САЩ признаха едностранното обявяване на независимост на Косово от Сърбия, ход, който Путин неведнъж е критикувал като нарушение на териториалния интегритет на друга суверенна нация. Преди да дойде краят на година той призна подобни обявявания от страна на грузинските сепаратистки провинции Южна Осетия и Абхазия.

Прехвърляме се бързо в 2014 г., когато Путин се вбеси от „преврата“ на стотици хиляди украинци, които се появиха на площад Майдан в Киев, за да протестират срещу корупцията на бившия президент Виктор Янукович и режима му. Само няколко седмици след бягството на Янукович Путин подкрепи по-малки версии на протеста Майдан в Крим и Източна Украйна, за да постигне не само смяна на режима, но и в случая с Крим – анексиране.

Съвсем наскоро Путин премина от най-яростни критики срещу американските военновъздушни удари в Сирия до стартиране на собствена бомбена кампания в подкрепа на президента Башар Асад. Русия дори копира американския навик да показва кадри на военновъздушните удари от пилотната кабина по телевизията, за да впечатли населението у дома.

Тези примери разкриват ясен модел. А предвид факта, че смяна на режима от известно време е най-мръсният израз в речника на Кремъл, скорошният конфликт на Путин с Турция заслужава да бъде внимателно следен.

Русия и Турция винаги са били на противоположни страни в сирийската криза, но докато турски F-16 не свали руски изтребител през ноември, те успяваха да се справят с това неразбирателство. Факт е, че през последните години Путин бе стратегически партньор и приятел на турския президент Реджеп Тайип Ердоган. Турция е единствената страна в НАТО, която отказва да наложи санкции срещу Русия след анексирането на Крим от Москва. Путин дори постави Турция в сърцето на газовата си дипломация, след като бе пренебрегнат от Европейския съюз заради Украйна.

Дори Ердоган сега може да се съгласи, че свалянето на руския изтребител на 24 ноември, преминал през турското въздушно пространство само за няколко секунди, не е било брилянтна идея. Това, което е най-объркващото почти два месеца по-късно обаче е не толкова погрешната преценка на Турция, колкото нежеланието на Русия да намали напрежението в кризата.

Путин пренебрегва натиска от съюзниците си като Беларус и Казахстан, сигнализирайки, че не желае да нормализира отношенията с Турция докато Ердоган е на власт. Наистина, отговорът на Русия спрямо свалянето на изтребителя носи близки прилики с американския отговор спрямо намесата на Русия в Украйна. Първо, тя наложи санкции. След това нападна вътрешния кръг на Ердоган, включително в медиите сина му Билал, обвинявайки ги, че търгуват с петрол на ИДИЛ. И като последен жест на враждебност Русия покани Селахатин Демиртас, лидер на кюрдската Демократична партия на народите (ДПН) в Турция, на посещение в Москва.

Демиртас се издигна след протестите в парк "Гези" през 2013 г. - точно типа движение „цветна революция“, което Путин презира. Успехът на ДПН с удвояване на гласовете на изборите миналия юни костваше парламентарното мнозинство на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), което накара Ердоган да проведе отново изборите. Миналия месец той обвини Демиртас в измяна, замесвайки го в разразилия се ужасен конфликт в турските източни провинции с предимно кюрдско население. Затова Путин много публично зае страна в турската гражданска война така, както смята, че са направили западните страни по време на руските чеченски войни.

Този отговор отчасти е демонстративно отмъщение. У дома трябва да изглежда, че Путин ще накара Турция да си плати за убийството на руския пилот. Това обаче не е всичко. Амбициозната и влиятелна Турция, която промотира форма на ислямизъм, приемлив за Запада, е огромно препятствие за целите на Москва в Близкия изток. Интересът на Русия в региона не е само, за да подкрепи Асад, но и за да принуди Запада да избира между светските диктатори, с които Русия е готова да работи, и ислямистите, които говорят езика на народната воля. Това, от което се опасява Москва е, че Ердоган може да убеди Запада да си партнира с „умерени“ ислямисти, включително в Сирия. Според анализа на Русия вярата в т.нар. турски модел обяснява подкрепата на Запада за Арабската пролет.

Както и с американската политика на санкции срещу Русия, Путин вероятно не си е поставил за цел да свали от власт Ердоган в скоро време. В обозримо бъдеще турският лидер е толкова сигурно укрепен на поста си, колкото и Путин. Подобно на САЩ обаче Путин явно е заложил в дългосрочната си политика да посече икономиката на Турция и политически да подкопае Ердоган. Това, което не е ясно е дали целта е да научат САЩ и съюзниците им да закърпят пътя си, или да ги разединят по това дали да защитят съюзника си в НАТО Турция или да се присъединят към Русия и да се разграничат от все по-авторитарното ислямистко правителство.