Какво е бъдещето на фискалната политика без традиционните ограничения?

Публичният дълг в големите, развити икономики нараства с бързи темпове заради пандемията. Дори при твърде оптимистичното предположение, че няма да има нужда от по-нататъшни големи икономически блокади икономистите от Fulcrum изчисляват, че съотношението на брутния държавен дълг към брутния вътрешен продукт в развитите икономики ще достигне около 141% през следващата година. Това ще е ръст от 26 процентни пункта спрямо 2019 г. Повече от половината от този допълнителен дълг е усвоен от централните банки.

Малко икономисти твърдят, че този забележителен политически отговор на глобална извънредна ситуация е погрешен, но той би могъл да промени дълбоко възприятията за подходящите настройки на фискалната политика, пише Гавин Дейвис, председател на на Fulcrum Asset Management, за FT.

Тъй като огромното разширяване на публичния дълг не е ограничено от опасения за повишаване на инфлацията или лихвените проценти поне в краткосрочен план - традиционните причини, които правителствата дават като мотив за контрол на бюджетите, то ще има по-малка политическа сила, особено с победата на Джо Байдън на президентските избори в САЩ.

Лорънс Съмърс, чиято реч за „светската стагнация“ през 2013 г. беше най-проницателното икономическо изказване през последното десетилетие, твърди, че макроикономиката преживява „революция“, подобна на сеизмичната промяна към контрола върху инфлацията в края на 70-те години на ХХ век. Отсега нататък ще има „фокус върху осигуряването на адекватно търсене и справедливост в нашите икономики“, воден главно от експанзивна фискална политика, посочва се в анализа.

Съмърс признава, че този избор на политика ще носи рискове, но в близко бъдеще вероятно ще донесе нетни ползи. Лекарството, необходимо за лечение на пандемията, може да се окаже подходящо и през следващите години.

Структурните икономически промени, които са оформили политическия отговор на пандемията, продължават от няколко десетилетия. Реалните и номиналните лихвени проценти в напредналите икономики силно се понижават от 80-те години на миналия век главно поради това, че частните спестявания са прекомерни спрямо инвестициите - основният симптом на светската стагнация.

По същите причини инфлацията се задържа на много ниски нива, насърчавайки централните банки да разширяват паричната база чрез придобиване на държавен дълг. Тази форма на парична експанзия се противопостави на песимистите, като по същество няма ефект върху глобалната инфлация.

Следователно водещите централни банкери, включително Джей Пауъл от Федералния резерв на САЩ и Кристин Лагард от Европейската централна банка, изискват повече подкрепа от фискални стимули. Това е много различно от отношението след финансовата криза от 2008 г., когато много лидери в процеса на вземане на глобални политики твърдяха, че нарастването на публичния дълг трябва да бъде намалено.

Такава е промяната на настроенията дори сред най-ортодоксалните икономисти, като Оливие Бланшар, че е естествено да се притесняваме, че изкушението да харчим повече при ниски данъци ще излезе от контрол. Има много причини - например зелената икономика, универсалният доход и обновяването на инфраструктурата, които биха насърчили много по-високи бюджетни дефицити при администрация в САЩ, ръководена от Джо Байдън.

С премахнатите буфери на инфлацията и лихвените проценти как инвеститорите могат да разберат кога политиците правят добро? Въпреки че кризите на платежоспособност изглеждат невероятни в напредналите западни икономики, които могат да изплатят дълга чрез създаване на пари, едно мъдро правителство ще иска да ограничи рисковете от нарастване на коефициентите на дълг за неопределено време. Пазарите на облигации и инфлацията може да са сънливи, но не са в кома.

Когато пандемията приключи, политиците трябва да се стремят да ограничат всяко по-нататъшно нарастване на съотношенията на дълга. Тъй като лихвените проценти са под темпа на растеж на икономиката, моделите за устойчивост на дълга показват, че това може да бъде постигнато, като същевременно продължава да има дефицити по основното бюджетно салдо (т.е. без лихвените плащания), но трябва да има таван на дефицитите през икономическия цикъл.

Например, за да може САЩ да задържи съотношението си на дълг под 140% от БВП, Вашингтон би могъл да реализира среден първичен дефицит от около 4% от БВП, като приеме, че номиналните лихвени проценти са 0,75%, реалният ръст на БВП е 1,6% и инфлацията е 2%. Това до голяма степен съответства на прогнозите на МВФ за обявената икономическа политика от 2022-2025.

Изкушението на една администрация на демократите ще е да поддържа дори по-големи дефицити от този, в който случай съотношенията на дълга и фискалните рискове със сигурност ще започнат да нарастват дори преди неблагоприятните демографски тенденции да започнат да изискват още по-големи заеми след 2030 г.

В един момент дългът ще достигне своя лимит, но повечето икономисти сега залагат, че това е много далеч.