Движението на лихвите към нулата е от векове

ДМ: И така, кой е бил двигателят на този неумолим спад на лихвите във времето?

ПШ: Основните промени в режимите на лихвените проценти досега бяха свързвани с няколко „институционални революции“, като основаването на АЦБ и укрепването на парламента във Великобритания през 1690-те. Но това не е цялото обяснение. Има нещо по-фундаментално. Хората обикновено стават по-избягващи риска в много дългосрочен план. Наблюдаваме и низходяща тенденция при други активи, като частния дълг. Така че не става въпрос само за държавни задължения. Животът на капитала се увеличава с всеки век. Мостовете са се срутвали на всеки няколко години по време на Ренесанса, къщи са изгаряли, войните са унищожавали големи части от капитала. Съвременните войни унищожават по-малко капитал, докато сградите днес могат да издържат с векове. На свой ред търсенето на реални инвестиции продължава да спада.

ДМ: Отбелязвате в проучването си, че финансовите центрове са еволюирали с течение на времето. 10-годишните щатски ДЦК не винаги са били глобалният бенчмарк. Отделяте известно място на Испания, например. Какво се е случило с водещото място на испанския капитал, а след това и с холандския?

ПШ: Исторически, промените в резервните активи се случват с ледникова скорост. Трансформациите се предшестват от години на растеж, правни и иновативни различия между стария и новия резервен център. Големите геополитически събития често са решаващият катализатор за окончателната промяна. Пол Кенеди популяризира термина „имперско преразтягане“. На практика имперското преразтягане е вървяло ръка за ръка с „финансовото преразтягане“. Към края на 16-ти век Испанската империя харчи еквивалента на 1 трилион днешни долара годишно само за войната с Холандия, докато темповете на растеж се движат около нулата. В известен смисъл кардинал Ришельо и холандците просто са надхитрили испанските стратези през този решаващ период. Разбира се, военните разходи в крайна сметка могат да се окажат продуктивни в много отношения, стимулирайки иновации и инфраструктурни проекти като „Испанския път“ в този случай. Този аргумент е по-труден при съвременните държавни бюджети, които се концентрират главно върху социалните разходи.

ДМ: Често ни казват, че най-ефективните централни банки са независими и с някаква цел за инфлацията, обикновено около 2%. Дали историята опровергава тази гледна точка?

ПШ: Настоящата волатилност на инфлацията е на необичайно ниски нива, дори в много дългосрочен контекст. Само шепа епизоди наистина се доближават: началото на 17 век, средата на 18 век и дългата депресия преди Първата световна война. Разбира се, дефлацията е била много по-често явление в ранната модерна икономика. Почти половината от годините между 14 и 18 век отчитат спад на цените за средното градско домакинство. Това прави ли модерните централни банки „ефективни?“ Може да се каже, че рискът от потенциални дефлационни събития може да е дисциплинирал исторически длъжниците много повече. Има доказателства, че фискалните и финансовите рискове днес са сравнително високи, като дълговите нива са най-високите за всички времена. Двата феномена може да са по-тясно свързани, отколкото ги оценяваме.

ДМ: През последната година имаше нови прогнози, че китайската икономика ще надмине американската по размер. Но доларът е безспорната световна резервна валута, а лихвите в САЩ се считат за глобален еталон. Може ли тази дихотомия между размера и финансовия мускул да се задържи за неопределено време?

ПШ: Размерът не е решаващият фактор. Венеция е била град-република с не повече от 100 000 души, но глобален  резервен център в продължение на 200 години. Защо? Венеция търпеливо е изградила репутация, че не обезценява валутата си, спазвайки международни ангажименти и гарантирайки, че чуждестранните кредитори винаги имат пълна правна защита. Френските крале, управляващи най-голямата европейска икономика и военна сила в ранната модерна епоха, така и не са успели да осигурят „сигурен актив“, защото те постоянно са хвърляли кредиторите си в затвора, насилствено намалявайки лихвените проценти, когато пожелаят, и трайно се манипулирали стойността на валутата си. Докато Китай наподобява повече Франция на Луи XIV, отколкото италианските градове-държави, по отношение на надеждността и качеството на институциите, на него ще му липсват елементарните изисквания за придобиване на статут на резервна валута.