ИПИ: Траекторията на фискалната консолидация е под въпрос

Тази седмица се проведе обсъждането на проектобюджета за 2021 г. на първо четене в парламентарните комисии. Дебатът не беше толкова насочен към конкретните политики, колкото към рисковете пред фискалната политика в страната и траекторията на бюджета в средносрочен и дългосрочен план. Фокусът беше върху несигурната икономическа среда и нуждата от по-големи буфери в бюджета, както и върху процеса на фискалната консолидация, който би следвало да определя фискалната политика през следващите години. Именно това бяха и двете основни бележки в становището на Българска народна банка (БНБ), което звучеше по-остро от обичайното за обсъждане в подобен публичен формат, пише в анализа на Петър Ганев от екипа на Института за пазарна икономика.

Към момента основният буфер в бюджета за следващата година е разписан в чл. 106 от проектозакона, който предвижда разходите по бюджетите на министерства и ведомства да се извършат до 95 на сто, като останалите 5% са своеобразен буфер за справяне с пандемията. По оценки на финансовия министър това са около 640 млн. лв., които могат да бъдат използвани при форсмажорни обстоятелства в системата на здравеопазването. Предвид развитието на пандемията обаче и високата степен на несигурност в икономиката, размерът на този буфер изглежда по-скоро скромен, като е много вероятно при развитие на негативен здравен сценарий, да има ново влошаване на фискалното салдо.

Докато влошеното фискално салдо в период на пандемия и безпрецедентна икономическа криза е очаквано, то големият въпрос неизбежно е върху предстоящия период на фискална консолидация. Колкото и да е тежък ударът върху бюджета, пътят към свиване на бюджетния дефицит в периода на възстановяване на растежа ще е основополагащ за финансовата стабилност и бъдещата рамка на бюджетната политика у нас. Именно в тази посока, по време на обсъждането в парламента, беше развит и задочният спор с финансовия министър по отношение на еднократните мерки в бюджета и средносрочната фискална рамка.

Позицията на финансовият министър от последните дни беше, че критиките по отношение на фискалното разхлабване и високия дефицит през следващата година са необосновани, тъй като голяма част от дефицита се дължи на еднократни мерки в отговор на кризата, които няма да тежат дългосрочно.

На хартия министърът е прав – близо 3 млрд. лева в бюджета за 2021 г. са за т. нар. еднократни мерки, които би следвало да отпаднат в следващите години. Отчитайки тях, бюджетният дефицит влиза в норма и изглежда, че голям проблем с фискалната траектория няма. Това обаче е само на хартия. Реално, голяма част от тези мерки не са еднократни и ще тежат дългосрочно (виж „Корона” мерките, които ще тежат дългосрочно).

Излишно е отново да посочваме в детайли причините за това. Увеличението на пенсиите, премахване на доходния критерий при „детските надбавки”, по-ниското ДДС за определени сектори – това са все политики, които е почти невъзможно да бъдат еднократни. Няма как да дадеш помощ на всички деца и после да я вземеш обратно година по-късно. Същото е и с диференцираната ставка на ДДС – пропукаш ли се веднъж там, дупката трудно се затваря. Напротив, натискът за включването на нови сектори се увеличава и това потенциално води до нови пробиви в приходната част на бюджета. Тези процеси са ясни, но е важно да се обясни и защо се стига до подобни бюджетни политики.

Наближаващите избори със сигурност играят своята роля, но това е сравнително опростено обяснение. Основната причина изглежда е нежеланието и/или невъзможността на правителството да конструира нови или „извънредни” бюджетни механизми в отговор на разпространението на COVID-19, които да бъдат ясно насочени и да има наистина временен характер. Подобни нови, извънредни и временни механизми носят своите рискове, в т.ч. и политически такива. Нова политика изисква активиране на публичен дебат, устояване на всякакъв натиск от различни групи, тежко преминаване през социалните партньори, размотаване по телевизионно студия, брифинги и т.н. Всичко това го видяхме например с мярката „60 на 40”, която е един от малкото примери за нов и (да се надяваме) временен бюджетен механизъм в отговор на кризата.

В нежелание да се върви по този път, правителството избра най-лесният вариант за разхлабване на бюджета. Как могат да достигнат най-бързо пари до домакинствата в страната? Увеличаваш най-голямото плащане към възрастните (това са пенсиите), махаш доходния критерий на най-голямата социална програма (това са „детските надбавки”) и вдигаш заплатите в публичния сектор.

На практика без никаква насоченост – всички пенсионери, всички домакинства с деца и всички работещи в публичния сектор. Когато използваш съществуващите широки инструменти обаче, всички тези плащания освен да нямат никаква насоченост, стават и дългосрочни. На хартия са „корона” мерки и подлежат на „консолидация” след края на пандемията. Реално обаче не са еднократни и ще тежат върху всякаква последваща фискална политика на бъдещите управления.