Защо да си производствена алтернатива на Китай не е достатъчно

Да бъдеш „не Китай“ може би е било лесната част. Голямата реклама на производството в няколко важни азиатски икономики гласеше, че те се радват на сърдечни отношения с Пекин и на стабилни исторически връзки със САЩ. Лидерите нямаха нищо против да отправят няколко риторични удара към Америка, ако това беше удобно за вътрешната политика, но не изповядваха желание да избират между двете суперсили. Подобна опортюнистична хватка вероятно ще става все по-трудна – а последиците от по-дълбоката трансформация на търговските споразумения може да бъдат дълбоки, пише редакторът на Bloomberg Даниел Мос.

Наречете го friendshoring (преместване на производството в приятелска държава – бел.ред.), но това никога не е било излизане от азиатския гигант, а хеджиране на залози. Илюстрация за това е изказването на малайзийския министър-председател Ануар Ибрахим на конференция миналата година: „Предлагам нашата страна като най-неутралното и неангажирано място“, обяви той. А виетнамските официални лица заслужават медал за броя на случаите, в които страната се е самообявявала за победител в търговската война.

Зад цялото това надъхване се криеха трудни въпроси: дали желанието на САЩ да намали зависимостта си от веригите за доставки, които са закотвени в Китай, е преходна фаза, или част от по-трайна промяна?

Президентът Доналд Тръмп даде поне част от отговора. Опитайте се да не се разсейвате прекалено много с гадаенето кога и дали изобщо ще бъдат въведени обещаните мита за Канада и Мексико: в сряда Тръмп даде поредица от очевидно противоречиви отговори относно плановете си за двете съседни държави. Тези налози никога нямаше да минат лесно, като се има предвид, че Тръмп обяви пакта за свободна търговия, предоговорен през първия му мандат, за „образцово споразумение“. Разгърнатият през последните дни меморандум, насочен към ограничаване на достъпа на Китай до технологиите, енергетиката и редица други жизненоважни отрасли на САЩ, може да е по-показателен за настоящата му посока. Тръмп също така призовава Мексико да ограничи нарасналия внос от Китай.

Все по-голямо значение ще има къде се произвеждат нещата, а не само откъде минават по пътя към потребителите в САЩ. Това представлява нова степен на сътресения в търговията, която ще подчертае привлекателността на регионалните споразумения. „В следващата фаза на nearshoring (доближаване на производството близо до целевия пазар – бел. ред.) очакваме да се засили натискът за преместване на производствения капацитет“, пишат икономистите на Morgan Stanley Сет Карпентър и Раджеев Сибал в бележка от неделя. „Вече няма да е достатъчно стоките да се търгуват чрез приятелски партньори.“

Промяна от такъв мащаб няма да бъде извършена за една нощ. Китай продължава да бъде най-големият производител в света и зависи от износа, за да поддържа приличен темп на икономически растеж, особено когато вътрешните потребителски разходи са разочароващи, а преодоляването на последиците от срива в имотния сектор ще отнеме години. За САЩ ще е необходимо време, за да се възстанови широката производствена база, ако това изобщо може да стане. Следователно Мексико и Канада могат да станат по-важни за американската индустриална стратегия, а не по-малко. Ако евтините и ефективни вериги за доставки, които лесно преминават от една юрисдикция в друга, изпаднат в немилост, това вероятно ще спре дезинфлацията за години. Азия вероятно ще бъде още повече привлечена в орбитата на Китай.

Крайният регионализмът може да бъде основната тенденция, която трябва да се следи. Когато икономическите историци хроникират този период, ще подчертаят ли първото избиране на Тръмп през 2016 г.? Именно това мнозина смятат за голямото скъсване с т.нар. вашингтонски консенсус, който преобладаваше от 80-те години на миналия век и отстояваше върховенството на отворените пазари, дерегулацията и по-малката намеса на държавата. При това се пренебрегват важните маркери по пътя, които бяха богати на символика, като например бунтовете в Сиатъл, които провалиха преговорите в Световната търговска организация през 1999 г.

Дани Родрик, професор по икономика в Харвардския университет, смята, че стремежът към регионализъм набира скорост. Наскоро той припомни съпротивата срещу книгата му от 1997 г. „Стигна ли глобализацията твърде далеч?“. „Когато разпространих ръкописа сред икономисти в сферата на търговията... един от тях реагира, като каза: Знаете ли, всичко това е хубаво, но не мислите ли, че давате муниции на варварите“, каза Родрик в подкаста The Economics Show на Financial Times този месец. „Защо варварите са само от едната страна на този въпрос и защо хората от другата страна, които настояват за хиперглобализация, независимо от последствията от нея, по някакъв начин я правят в полза на всички?“

В тези големи теми ще има изключения, а понякога именно изключенията показват правилото. От една страна, реакцията срещу глобализацията до голяма степен се ограничава до производството, а не до услугите. И доларът остава хегемонното средство за размяна, а американските държавни облигации – основният финансов актив. Но за заводите е в ход трансформация. Съществуват основателни аргументи за това как ще протече тя и как да се предотврати замразяването на партньорите в областта на националната сигурност, които са далеч от Северна Америка, като Япония и Южна Корея.

Веригите за доставки никога не са били статични – те винаги се развиват. Тази нова глава ще постави на изпитание тяхната издръжливост.