Датският модел печели привърженици сред правителствата на всички страни

Дания е известна с щастливите си граждани, уютния начин на живот и компании като производителя на бира Carlsberg и на лекарството Ozempic, Novo Nordisk. Но не това е причината политици от Германия, Австрия, а сега и Великобритания да искат ревностно да се поучат от „датския модел“, пише Лионел Лоран за Bloomberg.

Те искат да знаят как едно лявоцентристко правителство е успяло да спечели изборите и да победи крайната десница, като е било строго към имигрантите. И по-важното, би ли проработило това и за тях?

Датският модел получава признание – дял на избирателите, които считат, че правителството им се справя добре с имиграцията. Графика: Bloomberg LP

Наистина е рядкост да видим леви ръководители като Мете Фредериксен на власт в Европейския съюз, да не говорим за комбинирането на „строга, но не налудничава“, както я нарича, антиимигрантска политика със социални разходи. Тя не е измислила този модел, който води началото си отпреди две десетилетия с репресиите на страната срещу събирането на мигрантски семейства и гарантирането, че новопристигналите могат да се издържат сами. Но след притеснителното първо десетилетие от 21-и век, когато видя, че работническата класа преминава към крайната десница, тя ги спечели отново с още по-твърда позиция.

Малко е вероятно пълният датски модел да бъде изнесен толкова лесно, колкото едно кенче Carlsberg. Трудностите при получаването на гражданство, конфискуването на бижута от властите на границата, за да се помогне за издръжката на новопристигналите и общото „нерешение“ на бежанските потоци, както го нарича неправителствена организация, няма да бъдат лесно копирани от страни с десет пъти по-голямо население и с различна избирателна обстановка. Въпреки че ерата на приветстването на бежанците от Ангела Меркел с wir schaffen das! (можем да го направим!) изглежда отдавна отминала, а дори и отворените шведи се насочват към затворени граници, опитът да се надмине популизма на популистите в крайна сметка обикновено засилва позициите им.

Но има аспект от датския модел, който ще се наложи – възприятието, че някои имигранти са по-скоро икономическо бреме, отколкото полза за социалната държава и че политиките трябва да се променят съответно с това. Вероятно това е неизбежно на континент, където забавянето на растежа, застаряването на населението и покачването на цените на активите са направили младите избиратели и работещите изключително чувствителни към всеки който сякаш получава повече от системата, отколкото внася в нея.

Датски разделения – принос на датските имигранти към публичните финанси по тип и произход. Графика: Bloomberg LP

Това е заключението, до което стигат Дейвид Пинкъс и Якоб Киркегаард в статия, публикувана миналия месец от института „Брюгел“, в която се установява, че пътят на Дания в областта на имиграцията е по-скоро към по-голяма селективност, отколкото към по-малък брой имигранти. Годишният брой на издадените нови разрешения за пребиваване там се е увеличил почти четирикратно за две десетилетия, но делът на издадените на търсещите убежище и семействата на бежанците разрешения е спаднал значително (с изключение на Украйна). Балансът се измести към имиграция, основана на работа или образование.

От хуманитарна гледна точка е лошо да се обръщаме срещу определени видове мигранти. Но от строго икономическа гледна точка това е по-устойчиво за щедри социални държави като Дания, се твърди в статията. Статистически данни, публикувани от датското правителство през 2023 г., сочат, че мигрантите, пристигнали с цел работа, са нетни донори на публичните финанси, докато търсещите убежище, събиращите се със семействата си хора и други категории от Близкия изток и Северна Африка, са разход. Нидерландците имат подобни данни, както писа колегата ми Матю Брукър.

Това може да е урокът от Дания, който някои основни партии все още не са научили. Традиционно имиграцията се разглежда като очевидна полза от политическия център, главно защото работодателите обичат евтината работна ръка и тя увеличава брутния вътрешен продукт (макар че често не и БВП на човек от населението). Но професорът от университета в Пенсилвания Хесус Фернандес-Вилаверде казва, че самият мащаб на застаряването на населението в Европа, спадащата раждаемост и стагнацията на икономическия растеж са променили сметките. Броят на имигрантите, необходими за пълното компенсиране на този натиск, би бил „феноменален“, би влошил публичните финанси и засилил напрежението в обществото.

Подходът на Дания има своите недостатъци. Политиката ѝ е твърда и пълна с противоречия, които насърчанат както интеграцията, така и нетърпимостта. Натискът от крайната десница също не е изчезнал. Правителството в Копенхаген вече се съсредоточава върху „злоупотребата“ със студенски визи.

Въпреки това политиците, особено левоцентристките, ще се стремят да избягват въпроса за прекалено отворените граници, докато защитават социалната държава. Неотдавнашните избори в Нидерландия бяха още едно потвърждение, че умерените политици могат да спечелят, като признаят враждебността на избирателите към имиграцията и същевременно обещаят повече инвестиции и инфраструктура (не само данъци).

Крайнодесни популисти съблазниха хората с двойно обещание да се справят с мигрантите и да се погрижат за губещите от глобализацията. Дания показва, че и центристите могат да играят тази игра.