Митата на Тръмп надвисват над последните британски стоманодобивни градове

Райън Дейвис работи в стоманодобивния завод в Порт Талбът в продължение на 33 години и още от първия си ден чува слухове, че заводът е на прага на затваряне.

Сред колегите му се разпространяват слухове за нови собственици и съкращения. Обикновено те не бяха верни, пише BBC.

Работата там е изтощителна. Дейвис си спомня звукът на метала и пронизителното виене на парата, както и страха от изтичане на газ. През лятото в завода става „мъчително“ горещо, като смените продължават по 12 часа.

Но Дейвис цени работата си. Да бъде стоманодобивен работник е част от неговата идентичност.

Преди няколко години, той чува нов слух: че Tata Steel, индийският собственик на завода, ще затвори доменните пещи. Този слух се оказва верен.

Двете пещи са изключени през юли и септември миналата година, част от преструктуриране, което в крайна сметка ще премахне около 2000 работни места, половината от персонала.  

Това е краят на всичко - краят на 100 години производство на стомана в Порт Талбот“, казва  Дейвис, който напуска доброволно през ноември.

Той е на 51 години и не е сигурен за собственото си бъдеще и какво означава новината за съпругата му и 19-годишната му дъщеря. Но той също така е дълбоко притеснен за Порт Талбот.

Стоманата е неразделна част от идентичността на града. Бронзовите комини се извисяват над силуета на града; първото нещо, което виждате, когато шофирате към града.

Подобна е историята и в няколкото други британски общности, които исторически са разчитали на производството на стомана като източник на заетост.

Освен Порт Талбът, тук влизат места като Редкар в Северен Йоркшир и Скънторп в Линкълншир.

В своя пик около 1970 г., стоманодобивната промишленост на Обединеното кралство е произвеждала над 26 милиона тона стомана годишно и е осигурявала работа на над 320 000 души.

След това идва дългият спад. Сега се произвеждат само 4 милиона тона годишно, при по-малко от 40 000 заети.

Но през последните няколко години индустрията навлезе в особено труден период, отчасти благодарение на покачващите се цени на енергията. Продължаващата несигурност относно американските върху вноса на стомана задълбочава проблема.

Според ръководители на стоманодобивната индустрия това е коствало на британската стоманодобивна промишленост много поръчки от американски компании.

Въпреки че 27,5% мита върху автомобилите бяха намалени на 10%, а налозите за аерокосмически продукти бяха понижени до нула, 25% такса за стоманата и алуминия, пристигащи в САЩ, остават в сила.

Британските политици казват, че са решени да намалят митата върху стоманата до нула, като преговорите продължават. Но всичко това допринася за лошото предчувствие в градовете, произвеждащи стомана.

И така, какво следва, ако производството на стомана в Обединеното кралство наистина е на ръба на изчезване? И къде остават места като Порт Талбът и Редкар, чиято идентичност е толкова тясно свързана с индустриалната им история?

Ако искате да надникнете в бъдещето след стоманодобивната промишленост, разгледайте Редкар на североизточното крайбрежие - район, понякога описван като „ръждивия пояс“ на Великобритания, поради изоставените индустриални обекти, разпръснати из пейзажа.

Стоманодобивната промишленост там се е появила в средата на XIX век осигурява работа на над 40 000 души. Отдавна е предмет на гордост за местните жители, че мостът Харбър Бридж в Сидни е построен от стоманата, произведена в този район.

Но наред с други градове, произвеждащи стомана, Редкар започва да усеща низходящата тенденция през втората половина на мианлия век. Евтиният внос от Китай създава силна конкуренция. Великобритания преминава от производство към икономика, основана на услугите - и градове като Редкар биват загърбени.

Някои анализатори казват, че стремежът на Обединеното кралство към декарбонизация повишава разходите за производителите на стомана.

През 2015 г. тайландските собственици на стоманодобивния завод в Редкар спряха работата. Сю Джефри, тогавашен лидер на лейбъристите в общинския съвет на Редкар, си спомня как е наблюдавала доменната пещ в действие в един от последните ѝ дни в експлоатация.

„Това беше едно от най-опустошителните неща, в които съм участвала“, спомня си тя.

Около 2000 работници губят работата си на обекта, като хиляди други са засегнати чрез веригата на доставки.

Местните бизнеси също понасят удар; къщите за гости губят клиенти, тъй като подизпълнителите вече не посещават района.

Сигурността на работните места, която стоманодобивната индустрия някога е предлагала, е една от причините, поради които синдикатите твърдят, че е наложително индустрията да остане жива.

Скънторп, последното място във Великобритания, което произвежда стомана чрез топене на желязна руда в доменни пещи, поеме по подобен път.

Последното правителство пое контрола над местното предприятие, когато беше на ръба на фалит и - по-късно с подкрепа от 600 млн. паунда от британските данъкоплатци - го продаде на китайската компания Jingye.