Най-големият проблем на Източна Европа е обезлюдяването

Когато западноевропейските политическите лидери се срещат със своите колеги от Централна и Източна Европа, всичко, което искат да обсъждат, е кризата на демокрацията и ерозията на върховенството на закона. Приоритет за последните обаче е демографската криза и обезлюдяването на техните страни, пише за Financial Times Иван Кръстев, председател на софийския Център за либерални стратегии и сътрудник във виенския Институт за хуманитарни науки.

Андрей Пленкович, премиерът на Хърватия, която понастоящем е ротационен председател на ЕС, определи обезлюдяването като „екзистенциален проблем на Европа“ по време на неотдавнашната си среща с новия президент на Европейския съвет Шарл Мишел.

Може ли да има връзка между кризите близнаци - на демокрацията и демографията? Вместо да се гледа на нарастващия нелиберализъм в Централна и Източна Европа като на неизбежното завръщане на атавистичния национализъм и авторитаризъм, той може по-скоро да бъде разбран като нещо ново: опит за запазване силата на свиващи се етнокултурни мнозинства, изправени пред намаляващо население и увеличаваща се миграция. ООН изчислява, че от 90-те години насам нациите от Източна Европа са загубили около 6 на сто от своето население, или около 18 милиона души.

През 1939 г. почти една трета от жителите на Полша не са били етнически поляци (имало е значителни немски, еврейски, украински и други малцинства). Днес етническите поляци са над 95 на сто от полските граждани. През този век тази тенденция започна да се обръща. Това, което политическият историк Джоузеф Ротшилд нарича „завръщане към многообразието“, става все по-очевидно.

За да управляват тази „диверсификация“, обществата от Централна и Източна Европа ще трябва да забравят това, което много от тях все още смятат за най-големия урок на 20 век - че етническото и културно разнообразие е по-малко предимство и повече заплаха за сигурността.

При демокрацията числата са от значение. Когато те се променят, често се променя и политическата власт. Централна и Източна Европа стана свидетел на версия на това явление. Милиони хора се преместиха, най-вече на запад, а либералните политически сили видяха как влиянието им значително спада вследствие на това, тъй като голям брой от техните избиратели бяха сред тези, които избраха да напуснат.

Противно на общоприетото разбиране, новият нелиберализъм не се основава на политическо обещание за поддържане на плътно затворени граници. Например, през 2017 г. Полша, чието правителство яростно се противопоставя на бежанската политика на Брюксел, издаде повече визи на чуждестранни работници мигранти, отколкото която и да е друга държава членка на ЕС.

Нелиберализмът по-скоро обещава суверенен контрол върху това кой може да участва в политиката - той си запазва правото да прави разлика между граждани и неграждани в рамките на държавите. Чужденците са свободни да идват и да работят, но никога няма да им бъде позволено да имат някаква съществена дума в политическия процес. Това е вариант, макар и не толкова драматичен по размер и обхват, на начина, по който държавите от Персийския залив се отнасят към работниците мигранти. Всички са добре дошли да работят, но не и да се ползват от предимствата на гражданството.

Очевидно е, че запазването на силата на етническото мнозинство в диверсифициращите се общества си има своята цена. Създаването на двустепенно общество и негодуванието, което това неизбежно предизвиква, е най-очевидното последствие. Появата на лишена от политическа власт младеж е друг, по-малко очевиден резултат. Понастоящем младите хора представляват сравнително малка група в Централна и Източна Европа поради ниската раждаемост и силната емиграция.

Това създава риск по-старите поколения, свръх представени в политическата система, и които с основание смятат себе си за най-големите жертви на посткомунистическия преход (с ниските си пенсии и разрушени кариери), да блокират инвестициите в бъдеще. Това може да предизвика по-нататъшно изселване на млади хора. Следователно правителствата са изправени пред дилема: как да убедят възрастните граждани да се жертват за бъдещето на своята страна, дори ако подозират, че техните деца или внуци ще живеят другаде.

Изключването на имигрантите от политическия процес в рамките на няколко десетилетия може да доведе до ситуация, при която повечето работещи хора нямат право на глас, докато повечето избиратели са пенсионери. За да работи такава система, или демокрацията ще загуби своето значение, или режимът ще стане по-малко демократичен.

През 1953 г., след насилственото потушаване на антикомунистическите протести в Източен Берлин, Бертолт Брехт написа стихотворение, наречено „Решението“, в което саркастично попита дали няма да е „по-лесно“ за владетелите „да разпуснат народа и да си изберат друг". Заради днешните нелиберални политически лидери Европа е изправена пред своя Брехтски момент.