Защо все още не наказваме корпоративните директори за провалите им?

Миналата година рекламната компания WPP заяви, че ще използва малус корекции, за да оттегли бонуси във вид на акции, дължими на бившия главен изпълнителен директор сър Мартин Сорел, заради изтичане на клиентска информация от него. По това време Сорел каза, че ще оспори това решение. А през 2020 г. добивната група Rio Tinto намали бонуса на тогавашния шеф Жан-Себастиен Жак, след като компанията взриви аборигенско местообиталище на 46 000 години.

В случая с Rio проблемът беше, че премахването на бонус от 2,7 млн. паунда донякъде бледнее в сравнение с 27 млн. паунда, които един прокси съветник изчисли, че главният изпълнителен директор все още притежава във вид на акции за представяне. Службата за институционални акционери прецени, че има основания за „по-строго прилагане“ на разпоредбите за връщане на средства.

Оттогава Rio заздрави своята политика за възнаграждения, за да улесни връщането на бонуси. Но въпреки че все повече компании възприеха разпоредби за малус и връщане на възнаграждения, все още има значителен дебат за това как да се гарантира, че те стигат достатъчно далеч.

В своята консултация за корпоративното управление миналата година британското правителството предложи въвеждането на набор от задължителни минимални условия за възстановяване на възнаграждения за най-значимите публични компании. Този списък включваше не само традиционното съществено надценяване на резултатите или дори грубото неправомерно поведение, но и „поведение, водещо до финансови загуби“ и „неразумно несправяне със защитата на интересите на служителите и клиентите“, разпоредби, които биха засилили значително преценката на бордовете. Противниците твърдяха, че прекалено стриктният подход може да направи по-трудно предприемането на действия срещу директорите, вместо да го улесни.

Съществува аргумент, че разпоредбите за малус и връщане на средства функционират най-добре като заплаха. Но заплахите работят само когато са реални.

Възможно е политиките за възнагражденията и договорите на ръководителите да са изготвени така, че да е твърде трудно да се използват, и това се коригира едва в последните кръгове на ревизиите. Също толкова правдоподобно е, че бордовете са склонни да искат лош шеф и това означава да се изработи приятелски пакет, така че да не разкрият къде са „погребани телата“ по-късно. Когато става въпрос просто за незадоволителни финансови резултати, такъв подход има смисъл.

И все пак, докато бордовете не започнат редовно да наказват лошите шефове, заплахата от клаузите за малус и връщане на средства остава почти толкова солидна, колкото и Carillion.