И Европа има вина

И накрая европейските политици просто ще кажат: „Не можехме да предречем това“. Така те говориха след избухването на войната в Сирия, това казаха и след настъплението на бежанската вълна.

И е донякъде вярно – да правиш прогнози в политиката е опасно, често нещата не се развиват по план. В случая с Турция обаче е ясно накъде президентът Реджеп Таийп Ердоган тика страната си – към бездната.  

Само в рамките на една седмица Ердоган замени кмета на кюрдския град Диарбекир Гюлтан Къшанак с официален приемник. Той обяви, че парламентът ще гласува за повторното въвеждане на смъртното наказание, а накрая вкара в ареста 13 служители на Cumhuriyet, един от последните останали опозиционни вестници.

И сякаш това всичко не бе достатъчно, та в петъчните ранни зори Ердоган се погрижи за нов удар срещу правовата държава. Единият от съпредседателите на Демократичната партия на народите (ДПН) Селяхаттин Демирташ е бил задържан в дома си в Диарбекир, както и още 12 членове на партията. Това впрочем е единствената константа в турската политика – че постоянно всичко се влошава.

След несполучливия военен преврат от 15 юли мнозина се надяваха, че Ердоган все пак може да коригира курса си, може да обърне внимание на критиците си, да изгради нови съюзи. Той се отказа от съдебно преследване срещу хора, които уж го били обидили, и прие председателя на социалдемократите в двореца си.

Но смекчаването на политиката му бе твърде краткотрайно. През есента на 2016 г. се потвърди това, за което мнозина предупреждаваха – Ердоган използва пуча, за да циментира автокрацията си, пише в свой коментар за Der Spiegel Максимилиан Поп.

Но Европа твърде дълго гледаше безучастно разпадането на турската демокрация – ту заради безразличие, ту заради опортюнизъм.

В времената, когато Ердоган (тогава все още като премиер) реформираше държавното устройство и сближаваше Турция към Европа, германският канцлер Ангела Меркел доста рязко отхвърли страната. Турция би могла да се надява най-много на привилегировано партньорство. Това бе първата ѝ голяма грешка.

Втората е договорът за бежанците през пролетта. В споразумението, за разлика от претенциите и твърденията, не става дума за укрепване на закрилата на бежанците. Положението на мигрантите в района на турско-сирийската граница или на гръцките острови все още е ужасяващо. Меркел искаше да успокои Християнсоциалистическия съюз (CSU) и „Алтернатива за Германия“ (AFD) и точно затова се впусна в тази сделка с Ердоган. 

Защо Европа си трае?

Чан Дюндар, някога главен редактор на Cumhuriyet, който сега живее в Берлин, настоява за „ясен, смел сигнал в полза на демокрацията в Турция“ от страна на ЕС. „От години европейците са уж загрижени за ставащото в Турция. Но това не променя нищо“, казва той в интервю за Die Welt.