Европа страда от дълбоките си вътрешни разделения

Унизителните провали на британското правителство заради Brexit показват, че едно нещо все още обединява Лондон с континенталната част на Европа – все по-трудното управление на западноевропейските страни, в които нови разединения затрудняват постигането на мнозинство по пътя напред, пише Wall Street Journal.

Решението на британския премиер Тереза Мей да отложи гласуването в парламента на сделката й за напускане на Европейския съюз и по този начин да предотврати унизително поражение във вторник, което можеше да я свали от власт, открива пътя към най-напрегнатите седмици за Brexit, откакто британците гласуваха за излизане от ЕС през 2016 г.

В същото време се надигат политически драми и във Франция, Италия, Германия и Испания. Проблемите и сценариите се различават в отделните страни. Въпреки широко обсъжданите международни тенденции като разрастване на популизма, „европейската политика е и остава преди всичко национална политика“, казва Кас Мъд, политолог от университета в Джорджия.

Но скритите двигатели до известна степен си приличат. Разделението заради икономиката, културата и географията е предизвикателство за дълготрайността на правителствата или за способността им да следват дневния си ред.

Големите улични протести срещу френския президент Еманюел Макрон и дневния му ред в подкрепа на бизнеса вадят на показ недоволство, което прилича на гнева на някои привърженици на Brexit или на възхода на антисистемни партии в Италия.

Десет години след финансовата криза подложените на натиск домакинства се чувстват изоставени от политическите и бизнес лидери. А самата култура, говорене и дори начин на обличане на днешните лидери изглеждат по-подходящи за лъскави глобализирани градове като Париж, Лондон и Милано, отколкото за провинциалните градове, в които живеят повечето хора.

Конкретни политики като вече отложеното повишаване на акциза върху горивата на Макрон се превърнаха в капката, която преля чашата на търпението на провинциална Франция, недоволна от елита в големите градове. 40-годишният Макрон, който е бивш инвестиционен банкер и беше избран за президент миналата година, сега е смятан за арогантен и отдалечен от проблемите на народа. Но обществени допитвания показват, че опонентите вляво и вдясно на центристкия президент също губят популярност. Това подчертава фрагментирането на обществото в Европа, където вече малко послания са убедителни за повече от един сегмент от обществото.

На повърхността Великобритания изглежда като изключение от раздробяващата се партийна система в Европа. Управляващата Консервативна партия на Мей и лявата опозиционна Лейбъристка партия доминират, подкрепени от избирателна система, която не позволява на опонентите им да се разраснат. Но между отделните фракции в двете партии се разиграва битка за това как да се осъществи Brexit и дали да не се преосмисли.

„Имаме две големи партии, но те са безнадеждно вътрешно разделени“, казва Ананд Менон, преподавател по европеистика в King’s College London. Не само практическите главоболия около Brexit предизвикват разединение в партиите, но и културното разделение между социален либерализъм и социален консерватизъм, както и разривът между Лондон и провинциална Англия, казва Менън.

„Политическата география се отнася както за Франция, така и за Великобритания, но едни и същи фактори се проявяват по различен начин заради различните национални институции, отбелязва Менън.

Географски бунт пренареди и италианската политика на изборите в началото на тази година, когато антисистемното движение „Пет звезди“ нанесе съкрушителен удар на системните партии в южната част на страната, а крайнодясната „Лига“ направи същото на север. Коалицията между двете гневни движения е едно от най-популярните правителства в Европа. Много италиански наблюдатели правят паралели между двете партии и притесненията на протестиращите от движението на „жълтите жилетки“ във Франция.

Но привлекателните икономически обещания на партиите се сблъскват с реалността на крехките публични финанси на Италия. Инвеститорите разпродават италиански държавни ценни книжа, а банките тласнаха вече забавящата се икономика на ръба на рецесията. „Лига“ и „Пет звезди“ опитват да ограничат плановете си за разходите, за да се съобразят с бюджетните правила на Европейския съюз, които преди това критикуваха. Но търсенето на компромис засилва напрежението помежду им и съмненията за това колко месеца ще се запази правителството.

За разлика от останалите страни Германия изглежда по-стабилна политически, отколкото преди няколко седмици. Предпочитаната наследница от канцлера Ангела Меркел, Анегрет Крамп-Каренбауер, стана лидер на дясноцентристката й партия Християндемократичен съюз (ХДС) и даде знак за приемственост след година на силен натиск върху Меркел.

АКК, както е известна, даде тласък на изпитващата затруднения партия в обществените допитвания, поне засега. Но не е ясно колко ще се запази нарасналата подкрепа за ХДС, която се сви заради възхода на Зелените отляво и на антиимигрантската „Алтернатива за Гемания“ от дясно. Меркел може да спечели време като канцлер, но отстъпи още от действителната си власт.

В Испания доскоро малкото крайнодясно движение „Вокс“ спечели 11% на местни избори този месец и може да усложни вече фрагментирания партиен пейзаж в страната. Очаква се социалистическото правителство, което няма парламентарно мнозинство за приемането на бюджет, да падне от власт в началото на 2019 г., откривайки пътя към предсрочни избори.

Политиката в Испания, както и в по-малки страни членки на ЕС като Белгия, Швеция и Холандия, в момента е сведена до изтощителни битки за сформиране и запазване на правителство.

Проблемите на Макрон и Мей и намаляващата власт на Меркел означават, че големите сили в Европа са съсредоточени върху вътрешната политика в момент, когато САЩ, Китай и други страни променят международния ред от търговията до сигурността.

„Във всички големи страни в Европа има реални проблеми на върха по различни причини“, казва Муджтаба Рахман, управляващ директор в консултантската компания Eurasia Group. „Колективните последици са, че е трудно да видим път напред по всички политически предизвикателства, пред които ще се изправи Европа в идните няколко години – от търговията до имиграцията и реформирането на еврозоната“, допълва той.