САЩ не трябва да се фокусират върху Китай, игнорирайки Русия

Изминаха повече от 75 години, откакто САЩ за последно се изправиха пред ос от стратегически заплахи. За щастие тази ос се оказа нефункционална. Ако беше другояче, Япония и Германия щяха систематично да атакуват първо Съветския съюз, а не Америка, пише за Wall Street Journal Джон Болтън, бивш съветник по националната сигурност (2018-19 г.) и посланик в ООН (2005-06 г.)

Настоящите щатски стратегически противници, Русия и Китай, не са ос. Те формираха съглашение, днес по-здраво от когато и да било, откакто десталинизацията раздели комунистическия свят. Включвайки някои взаимни интереси и цели, прояви на подкрепа и координация, съглашенията са по-обвързващи от обикновените двустранни приятелства, но забележимо по-хлабави от пълните съюзи. Тройното съглашение (Антантата) преди Първата световна война (Русия, Франция и Великобритания) е прототипът на съвременната епоха.

Москва е по-малък партньор на Пекин, обратното на ситуацията през Студената война. Разпадането на Съветския съюз значително отслаби Русия, докато Китай имаше огромен икономически растеж след смъртта на Мао Дзедун през 1976 г. Статутът на Русия като по-малък партньор изглежда постоянен, като се имат предвид различията в населението и икономическата сила (въпреки днешното военно равновесие), но изглежда Владимир Путин е решен да се сближи още с Китай.

Това съглашение ще продължи. Икономическите и политическите интереси се допълват взаимно в обозримо бъдеще. Русия е важен източник на въглеводороди за бедния на енергия Китай и дългогодишен доставчик на модерни оръжия. Русия има хегемонни стремежи в бившата съветска територия, Източна Европа и Близкия изток. Китай има съпоставими стремежи в Индо-Тихоокеанския регион и Близкия изток (и в световен мащаб след време). Съглашението се засилва, както доказва недвусмислената подкрепа на Китай за Русия в настоящата криза в Европа.

Вашингтон несъмнено би бил по-сигурен, ако можеше да прекъсне връзката Москва-Пекин, но нашите перспективи в краткосрочен план са ограничени. Това съглашение, заедно с много други фактори, прави особено недалновидно популярното твърдение, че противопоставянето на екзистенциалната заплаха на Китай спрямо Запада изисква намаляване или дори оттегляне на подкрепата на САЩ за съюзници на други фронтове.

„Фокусът“ или „ребалансирането“ на Барак Обама към Азия доведе до десетилетие на вариации по темата, че Китай е важен, а другите заплахи - не. Доналд Тръмп се съгласи, въпреки че искаше главно да сключи „най-голямата търговска сделка в историята“ или да наложи мита, ако не може, заедно с атаката срещу Китай заради „уханския вирус“, когато това стане политически удобно. Някои анализатори твърдят, че глобалната терористична заплаха намалява и че въглеводородните ресурси стават все по-малко важни поради революцията на зелените горива. И двете биха означавали, че можем безопасно да намалим вниманието на САЩ към Близкия изток. Така Джо Байдън твърдеше, че изтеглянето от Афганистан е необходимо, за да се засили вниманието към заплахата от Китай. Сенатор Джош Холи и други дори вярват, че не трябва да сме дълбоко замесени в кризата в Източна Европа, за да избегнем отклоняването на внимание и ресурси от противодействието на Пекин.

Такива твърдения за намалено или пренасочено глобално участие на САЩ са стратегически грешки. Те отразяват погрешното схващане, че нашето международно внимание и ресурси са активи с нулева сума, така че всяко внимание към интереси и заплахи, различни от Китай, е прахосническо.

Това е невярно, както предположението за нулева сума, така и подценяването на некитайските заплахи. Нашият проблем е, че не успяваме да отделим адекватно внимание или ресурси за защита на жизненоважни глобални интереси. Политическите елити (на които забележимо липсват фигури като Труман и Рейгън) се фокусират върху екзотичните социални теории и вътрешната икономика, а не върху заплахите за националната сигурност. Собственото късогледство на Америка, особено неадекватният военен бюджет, ни прави уязвими за чужда опасност. Вашингтон трябва да се насочи не към конкуриращи се световни приоритети, а далеч от самовглъбяването.

Ключово е, че тези, които се страхуват изключително от Китай, пренебрегват съглашението между Русия и Китай. То служи за проектиране на китайската сила чрез Русия, както Пекин проектира сила чрез севернокорейските и иранските ядрени програми. Освен това Пекин оценява внимателно реакциите на Вашингтон спрямо кризи като тази в Украйна, за да реши как да структурира бъдещите си провокации.

Байдън направи точно обратното в Афганистан. Оттеглянето на САЩ не само сигнализира за изолираност и слабост, но и позволи на Китай и Русия да разширят влиянието си в Кабул, Централна Азия и Близкия изток. По този начин Пекин и Москва станаха по-уверени и напористи. А да не говорим, че дори администрацията на Байдън признава, че заплахата от тероризъм в Афганистан отново нараства.

Пекин не е регионална заплаха, а глобална. Отнасяйки се към останалия свят като приоритет от трето ниво, като отвличане на вниманието, САЩ попадат директно в ръцете на Китай. Фокусът към Азия няма да укрепи Америка срещу Китай. Това би имало точно обратния ефект и би отслабило нашата глобална позиция.

Трябва да видим тази голяма картина, преди руско-китайското съглашение да се превърне в ос, заключава Джон Болтън.