Решението на близкоизточния конфликт е очевидно - освен за израелците и палестинците

В действителност израелските ръководители не бяха готови за палестинска държава, счита Аялон. „Беше след интифадата, ние ги мразехме, това, което искахме, беше сигурност“, отбелязва той.

Израелското население в заселническите селища на Западния бряг се удвои в годините след споразуменията от Осло. Разширяването на заселническите селища означаваше повече войници, пътни заграждения, пунктове за проверка, претърсвания и ежедневно унижение за палестинците, казва Аялон. „Те искаха край на окупацията. Затова палестинците се почувстваха предадени“, допълва той.

Последни шансове

С влошаването на доверието израелският премиер Ехуд Барак се опита през 2000 г. да постигне окончателна сделка – палестинска държава. В нощта преди да замине за среща в САЩ с Арафат и президента Клинтън Барак събира близките си съветници в дома си, спомня си говорителят му Гади Балтиански. Барак им казва, че срещата в Кемп Дейвид цели затвърждаване или унищожаване на решението за създаване на две държави.

„Какво ще стане, ако е нещо по средата? Ако постигнем напредък, но не и споразумение?“, попитал Балтиански. „Виждаш ли този химикал, Гади?“, отговорил премиерът. „Или ще подпиша споразумение, или всичко рухва“.

Но срещата е постигнат известен напредък по принципите на сделката, но двете страни остават на различни мнения за подробностите по най-щекотливите въпроси – граници, сигурност, бежанци и как да бъде поделен Йерусалим. Израелските и американските представители не вярват, че Арафат наистина желае сделка. Палестинските представители се съмняват, че Барак ще я приложи. Започва втора палестинска интифада. Барак обявява, че няма палестински партньор за мир.

Негов наследник на премиерския пост е крайнодесният, твърдолинеен политик Ариел Шарон, който изпитва дълбоко недоверие към палестинските ръководители и не иска споразумение. Вместо това той взема решение да изтегли израелските войници и заселници от Газа едностранно. „Нямаше причина, логика, полза“ да имаме струпани израелски войски, които да защитават малък брой еврейски поселища във враждебната ивица Газа, казва заместникът на Шарон и негов наследник Ехуд Олмерт.

Въпреки всички препятствия решението със създаване на две държави беше по-близо от всякога през 2008 г.

Олмерт си спечели име като десен кмет на Йерусалим, който е против териториални отстъпки. Но той започна да вярва, че Израел се нуждае от нарастващо палестинско население. В противен случай той не можел да остане демокрация с еврейско мнозинство.

Новият палестински президент Махмуд Абас е по-твърдо против въоръжена борба от Арафат. Двамата ръководители надграждат по-ранни преговори, включително в Кемп Дейвид, и техните позиции се сближават значително.

Но Олмерт трябваше да се справя с разследване за корупция и се оттегли като лидер на партията си. През септември 2008 г. Олмерт изиграва последната си карта, като показва на Абас голяма, подробна карта с бъдещите граници между Израел и Палестинската автономия.

„Господин президент, моля ви подпишете“, спомня си какво е казал Олмерт. „Ще отидем заедно в ООН, после на съвместно заседание на Конгреса, после пред Европейския парламент. После ще поканим всички световни ръководители в Йерусалим. А после и двамата ще отидем на избори и ще спечелим благодарение на инерцията, която ще създадем“.

Абас отговорил, че е нужна нова среща за проучване на картата, спомня си Олмерт. Такава така и не се състояла.

След мира

И от двете страни народната подкрепа за решение с две държави намаля през следващото десетилетие.

Далия Шендлин, израелски политически консултант и социолог, казва, че израелците помнят само разочарование и палестински тероризъм. Десните коалиционни правителства при Нетаняху представяха палестинците като неумолимо враждебни, а израелските защитници на мира – като леви врагове на държавата.

Поредицата от кратки войни в Газа между Израел и „Хамас“ също втвърди отношението на обществото. В момент, когато израелската икономика процъфтяваше, подкрепена от технологичния сектор, много израелци считаха, че е най-добре просто да оставят палестинския въпрос без отговор.

От палестинска страна разширяването на заселническите селища при Нетаняху убеди мнозина, че Израел няма интерес да сложи някога край на окупацията. Позицията на Абас отслабна, тъй като Израел го игнорира, а Палестинската автономия започна да се свързва с репресии и корупция.

„Нямаше истински мирен процес след провала на Олмерт. Мирът изглеждаше много далечен“, казва Шендлин.